Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Дара отново се намръщи.

— Аз направих заклинанието.

Деликатните вежди на перито подскочиха.

— Е… в такъв случай може би няма да е зле да държиш тези подръка — подхвърли то, кимвайки към оръжията, натрупани под дървото. След това се изправи и разтърси крила. — Няма да ви бавя повече. Но ще видя какво мога да науча за момичето… Ако се окаже нещо полезно, ще се опитам да ви намеря. — Той се поклони към Нахри. — За мен беше чест да се запознаем, Нахри. Късмет и на двама ви.

И с едно плясване на крилата, той се издигна във въздуха и изчезна в аленото небе.

Дара си обу ботушите и преметна сребърния лък през рамото си, преди да изглади килимчето.

— Да вървим — заяви, мятайки останалите оръжия върху него.

— Да поговорим — отвърна Нахри и кръстоса крака. Нямаше да помръдне от чергата. — Никъде няма да отида, докато не получа някои отговори.

— Не. — Дара се отпусна до нея върху чергата; гласът му беше твърд. — Аз ти спасих живота. Ще те придружа до града на враговете си. Това е достатъчно. В Девабад можеш да намериш някой друг, на когото да дотягаш с въпросите си. — Той въздъхна. — Подозирам, че това пътуване и така ще бъде достатъчно дълго.

Разярена, Нахри отвори уста, за да спори, но млъкна, осъзнала изведнъж, че сега всичките им притежания, както и те двамата, бяха върху килимчето.

Никакви коне. Никакви камили. Сърцето й прескочи един удар.

— Нали няма да…

Дара щракна с пръсти и килимчето се издигна във въздуха.

Беше отвратителна сутрин в Девабад.

Въпреки че езанът за утринната молитва беше отекнал във влажния въздух, в мъгливото небе нямаше и помен от слънце. Мъгла се стелеше над великолепния град от месинг, скривайки минаретата му от матово стъкло и кован метал и златните му кубета. Дъжд се процеждаше от нефритените покриви на мраморните дворци, наводняваше каменните му улици и се събираше на капчици върху спокойните лица на древните му нахидски основатели, увековечени в стенописите по огромните му зидове.

Пронизващ вятър вееше по криволичещите му улици, покрай хамамите с изящни плочки и здравите врати, предпазващи огнените храмове, чиито олтари горяха от хилядолетия, носещ мирис на влажна пръст и дървесна мъзга, откъм покритите с гори планини, които заобикаляха острова. Беше една от онези утрини, които караха повечето джинове да се скрият вътре като котки, бягащи от дъжд, обратно в леглата си с опушен копринен брокат и нечие топло тяло, докато часовете се изнижат и слънцето отново се покаже, горещо и готово да събуди града за живот с изпепеляващите си лъчи.

Принц Ализейд ал Кахтани не беше един от тях. Той подръпна тюрбана над лицето си и потрепери, превивайки рамене срещу студения дъжд. Запъхтяният му дъх излизаше на облачета пара, звукът беше усилван от влажния плат. Дъждовни капки се процеждаха по челото му, изпарявайки се върху пушещата му кожа.

Отново и отново прехвърляше обвиненията в ума си. Трябва да говориш с него — каза си. — Нямаш друг избор. Слуховете започват да излизат от контрол.

Придържаше се в сенките, докато наближаваше Големия базар. Дори толкова рано базарът щеше да бъде оживен: сънливи търговци, вдигащи проклятията, които бяха бранили стоките им през нощта; аптекари, варящи отвари, които да дадат енергия на първите им клиенти, деца, разнасящи съобщения, направени от торено стъкло, което се пръсваше, когато разкриеше думите си… да не говорим за телата на наркоманите под влиянието на незаконно внесени човешки опияняващи вещества. Тъй като нямаше особено желание да бъде забелязан от когото и да било от тях, Али свърна в една притъмняла уличка, която го отведе толкова навътре в града, че вече не можеше да зърне високите месингови стени, които го обграждаха.

Кварталът, в който навлезе, беше стар, претъпкан с древни сгради, имитиращи отдавна изгубена човешка архитектура: колони, върху които бяха издълбани набатейски стенописи, фризове на етруски сатири и пищни маурийски ступи [15] Ступа (от санскрит — буквално „куп, насип”) е постройка с конусовиден или пирамидален силует — монументален обект на почит, разпространен във всички будистки култури. — Б.пр. . Отдавна умрели цивилизации, споменът за които беше уловен от любопитни джинове, минали оттам, или от изпълнени с носталгия шафити, опитващи се да пресъздадат изгубените си домове.

Солидна каменна джамия с впечатляващо спираловидно минаре и черно-бели арки се издигаше в края на улицата. Едно от малкото места в Девабад, където чистокръвни джинове и шафити все още се молеха заедно, популярността на джамията сред търговците и пътниците от Големия базар създаваше една необикновено преходна общност… както и хубаво място, където да останеш невидим.