Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Толкова е вкусно! — усмихна се тя, а кожата й щипеше от течността.

— Моя собствена рецепта — заяви Хайзур гордо. Хвърли кос поглед към дева и кимна към третата чаша. — Ако решиш да престанеш да се мръщиш и да се присъединиш към нас, тази е за теб, Дара.

Дара. Перито за трети път го наричаше така. Нахри му отправи триумфална усмивка.

— Да, Дара — каза, като едва не измърка името му. — Защо не се присъединиш към нас?

Той я стрелна с мрачен поглед.

— Бих предпочел нещо по-силно.

Все пак взе чашата и се отпусна до нея.

Перито отпи от чая си.

— Мислиш ли, че ифритът ще се опита да я намери?

Дара кимна.

— Беше твърдо решен да я вземе. Опитах се да го убия, преди да напусне човешкото си вместилище, но е напълно възможно да е успял да избяга.

— В такъв случай нищо чудно вече да е съобщил на събратята си. — Хайзур потрепери. — Нямаме време да се чудим за произхода й. Дара. Трябва да я заведеш в Девабад възможно най-скоро.

Дара вече клатеше глава.

— Не мога. Няма да го направя. Окото на Сулейман, знаеш ли какво ще кажат джиновете, ако доведа шафит, в чиито вени тече нахидска кръв?

— Че твоите Нахиди са лицемери — отвърна Хайзур. Очите на Дара припламнаха. — И какво от това? Нима да спасиш живота й не си струва да позасрамиш предците й?

Нахри определено смяташе, че животът й е безкрайно по-важен от репутацията на някакви си мъртви роднини деви, но Дара не изглеждаше убеден.

— Ти би могъл да я вземеш — подтикна той перито. — Остави я на брега на Гозан.

— И да се надявам да открие пътя си през завесата? Да се надявам, че родът Кахтани ще повярва на думата на едно изгубено момиче с вид на човешко същество, в случай че тя незнайно как стигне до двореца? — Хайзур изглеждаше ужасен. — Ти си афшин, Дара. Отговорен си за нейния живот.

— Поради което за нея ще е по-добре да бъде в Девабад без мен — възрази Дара. — Онези пясъчни бълхи вероятно ще я убият само за да ме накажат за войната.

Войната?

— Почакайте — прекъсна ги Нахри; този Девабад изобщо не й харесваше. — Каква война?

— Войната, свършила преди четиринайсет века и заради която той все още има зъб — отвърна Хайзур. При тези думи Дара бутна чашата си чай и се отдалечи. — Нещо, в което страшно го бива — добави перито. Девът му хвърли свиреп поглед с изумрудените си очи, но перито продължи: — Ти си само един мъж, Дара; не можеш да удържаш ифритите до безкрай. Намерят ли я, те ще я убият. Бавно и с удоволствие. — Нахри потрепери; по кожата й побяга тръпка на страх. — И вината ще бъде изцяло твоя.

Дара крачеше напред-назад по ръба на килима. Нахри, която изобщо не беше във възторг от това две каращи се магически същества да решават съдбата й, без никакво участие от нейна страна, се обади отново:

— Защо мислите, че този Девабад ще бъде по-сигурен от Кайро?

— Девабад е домът на предшествениците ти — отвърна Хайзур. — Никой ифрит не може да мине през завесата му… никой, освен твоята раса.

Нахри хвърли поглед към Дара. Той бе впил поглед към залязващото слънце, мърморейки си гневно под носа, докато край ушите му се виеше дим.

— Значи, е пълен с такива като него?

Перито й отправи слаба усмивка.

— Сигурен съм, че ще откриеш по-богат… набор от темпераменти в града.

Колко окуражително.

— Защо изобщо ме търсят ифритите?

Хайзур се поколеба.

— Боя се, че ще трябва да оставя това обяснение на твоя афшин. То е доста дълго.

Моят афшин? , искаше й се на Нахри да попита. Ала Хайзур вече бе насочил вниманието си към Дара.

— Дойде ли вече на себе си? Или възнамеряваш да оставиш тази глупост с чистотата на кръвта да съсипе още един живот?

— Не — изсумтя девът, ала Нахри долови колебанието в гласа му.

Сключил ръце зад гърба си, той отказваше да ги погледне.

— В името на Създателя… върни се у дома , Дара — подкани го Хайзур. — Не страда ли достатъчно заради тази древна война. Останалите от племето на девите отдавна се примириха. Защо и ти не можеш да го направиш?

Дара завъртя пръстена си, ръцете му трепереха.

— Защото те не я видяха с очите си — отвърна меко. — Но имаш право за ифритите. — Той въздъхна и се обърна, лицето му бе все така разтревожено. — Момичето ще бъде в най-голяма безопасност, поне от тях, в Девабад.

— Добре. — Хайзур изглеждаше облекчен. Щракна с пръсти и чашите и самоварът изчезнаха. — В такъв случай, вървете. Толкова бързо, колкото е възможно. Но дискретно. — Той посочи чергата. — Не разчитай твърде много на това. Който и да ти я е продал, се е справил ужасно със заклинанието. Ифритите може би ще успеят да я проследят.