Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Това не прави онова, което вършиш, по-малко престъпно.

— Докато между деви и джинове има фина разлика?

Той я изгледа свирепо и краят на робата му се превърна в пушек. Нахри побърза да смени темата.

— Правя други неща. Изработвам амулети, лекувам…

Той примига и очите му станаха по-ярки, по-напрегнати.

— Значи, можеш да лекуваш не само себе си? — Гласът му стана глух. — Как?

— Не знам — призна Нахри. — Обикновено усещам болестите по-добре, отколкото ги лекувам. Понякога надушвам нещо нередно или пък виждам сянка над някоя част от тялото. — Замълча, мъчейки се да открие правилните думи. — Трудно е за обяснение. Бива ме да израждам деца, защото усещам позицията им. А когато положа ръце върху хората… ами… пожелавам им доброто… мисля си за това как болните части от тялото им се излекуват. Понякога има ефект. Понякога — не.

Докато тя говореше, лицето му ставаше все по-буреносно. Скръсти ръце на гърдите си и яките им мускули изопнаха опушената материя.

— А тези, които не успееш да излекуваш… предполагам, че им връщаш парите?

Нахри понечи да се разсмее, но после осъзна, че той говори сериозно.

— Разбира се.

— Това е невъзможно — заяви той. Изправи се на крака и закрачи напред-назад с изящество, което рязко контрастираше с истинската му природа. — Нахидите никога не биха… не и с човешко същество.

Възползвайки се от разсейването му, Нахри грабна меха от земята и го отпуши. Водата беше вкусна, свежа и сладка като нищо, което беше опитвала някога.

Девът отново се обърна към нея.

— Значи, просто си живееш необезпокоявано с тези си способности? Никога ли не си се чудила защо ги притежаваш? Окото на Сулейман… би могла да сваляш от власт управници, а вместо това крадеш от селяни!

Думите му я вбесиха и тя пусна меха.

— Не крада от селяни — сопна се. — А ти не знаеш нищо за моя свят, така че да не си посмял да ме съдиш. Ти се опитай да живееш на улицата, когато си на пет години и говориш език, който никой не разбира. Когато те изхвърлят от всички сиропиталища, защото предсказваш кое дете ще умре от охтика или казваш на възпитателката, че в главата й се разраства сянка. — Тя кипеше от яд, завладяна за миг от спомените. — Правя каквото е нужно, за да оцелея.

— А това, че ме призова? — В гласа му нямаше и помен от извинение. — И това ли направи, за да оцелееш?

— Не, това направих като част от една глупава церемония. — Нахри замълча. Е, май не чак толкова глупава; Якуб се беше оказал прав за опасностите от това да се замесва с традиции, които не са нейни. — Изпях една от песните на дивастийски… нямах представа какво ще се случи. — Да го изрече на глас, с нищо не облекчи вината, която изпитваше за Басима, но тя продължи: — Ако не се брои онова, което мога да правя, никога не съм виждала нищо странно. Нищо магическо и определено нищо като теб . Не мислех, че подобни неща съществуват.

— Е, това е било истинска глупост. — Нахри го изгледа яростно, но той само сви рамене. — Нима уменията ти не са били достатъчно доказателство.

Тя поклати глава.

— Не разбираш.

Не можеше да разбере. Не беше водил нейния живот, не познаваше постоянната нужда от клиенти, за да се задържи на повърхността, да може да плати всичките си подкупи. Нямаше време за нищо друго. Единственото, което имаше значение, бяха монетите в ръката й, единствената истинска сила, която притежаваше.

И като стана дума за истина… Нахри се огледа наоколо.

— Кошницата, която носех… къде е? — При вида на празното му изражение я обзе паника. — Не ми казвай, че не си я взел!

Скочи на крака, за да я потърси, но не видя нищо освен килима, постлан в сянката на едно голямо дърво.

— Бягахме, за да спасим живота си — каза той саркастично. — Нима очакваше да губя време, като си водя сметка за вещите ти?

Ръцете й се вдигнаха към слепоочията. За една нощ беше изгубила малко съкровище. А имаше още повече за губене, скрито в дюкяна й у дома. Сърцето й заби учестено; трябваше да се прибере в Кайро. Със слуховете, които несъмнено щяха да се разнесат след зара, както и нейното отсъствие, нямаше да мине дълго, преди хазаинът й да претършува мястото.

— Трябва да се прибера. Моля те. Не исках да те призова. И съм ти благодарна, задето ме спаси от гулите — добави, преценявайки, че малко благодарност няма да навреди. — Ала искам единствено да си ида у дома.

Тъмно изражение се разля по лицето му.

— О, подозирам, че ще си отидеш у дома. Само че няма да бъде в Кайро.