Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Това, което направих с онова момиче, беше проява на милост. Тя бе обречена от мига, в който ифритът я е обсебил: те изгарят своите вместилища.

Нахри се олюля.

О, боже… Басима, прости ми.

— Аз… аз не исках да го призова… да я нараня. Кълна се. — Пое си дъх на пресекулки. — Когато я уби… уби ли и ифрита?

— Опитах се. Възможно е да е избягал, преди тя да умре.

Нахри прехапа устни, спомняйки си нежната усмивка на Басима и тихата сила на майка й. Трябваше обаче да потисне вината засега.

— Ами… ако онова беше ифрит, какво си ти? Някакъв джин?

Той направи отвратена физиономия.

— Не съм никакъв джин, момиче. Аз съм дев. — Устата му се изкриви в презрение. — Девите, които се наричат джинове, нямат никакво уважение към расата ни. Те са изменници, достойни единствено за унищожение.

Омразата в гласа му изпрати нов прилив на страх в тялото й.

— О — процеди с усилие. Нямаше представа каква е разликата между двете, но й се стори разумно да не разпитва повече. — Моя грешка. — Притисна длани до коленете си, за да скрие треперенето им. — Ти… имаш ли име?

Ярките му очи се присвиха.

— Би трябвало да знаеш, че не бива да ми задаваш подобен въпрос.

— Защо?

— В имената се крие сила. Не са нещо, което събратята ми раздават свободно.

— Басима те нарече афшин.

Девът поклати глава.

— То е просто титла… при това стара и безполезна.

— Значи, няма да ми кажеш истинското си име?

— Не.

Звучеше дори по-враждебно от миналата нощ. Нахри се прокашля, опитвайки се да запази спокойствие.

— Какво искаш от мен?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Жадна ли си?

„Жадна” беше меко казано; имаше чувството, че бяха насипали пясък в гърлото й… което, ако се имаха предвид събитията от предишната нощ, като нищо беше вярно. Стомахът й също негодуваше, напомняйки й, че от часове не бе яла.

Девът извади един кожен мех за вода изпод робата си, но когато Нахри посегна към него, той го задържа назад.

— Първо ще ти задам няколко въпроса. Искам да им отговориш. Откровено. Правиш ми впечатление на лъжкиня.

И представа си нямаш.

— Добре. — Гласът й беше равен.

— Разкажи ми за себе си. Името, семейството ти. Откъде са хората ти.

Нахри повдигна вежди.

— Защо ти да научиш името ми, когато аз не мога да узная твоето?

— Защото водата е у мен.

Тя се намръщи, но реши да му каже истината… засега.

— Името ми е Нахри. Нямам семейство. Нямам представа откъде са хората ми.

— Нахри — повтори той намръщено, проточвайки думата. — Никакво семейство… сигурна ли си?

За втори път я питаше за семейството й.

— Доколкото знам.

— Тогава кой те научи на дивастийски?

— Никой не ме е учил. Мисля, че е родният ми език. Или поне винаги съм го знаела. Освен това…

Нахри се поколеба. Никога не говореше за тези неща, след като още като малка бе научила какви са последствията.

О, защо не? Може пък той да има отговори.

— От малка мога да науча всеки език — добави. — Всеки диалект. Разбирам и отговарям на всеки език, на който ми говорят.

Той седна назад, поемайки си рязко дъх.

— Мога да проверя това — каза, но не на дивастийски, а на някакъв нов език със странно окръглени, пронизителни срички.

Нахри попи звуците, оставяйки ги да я облеят. Отговорът й дойде в мига, в който отвори уста.

— Давай.

Той се приведе напред с очи, пламнали от предизвикателството.

— Приличаш на бездомниче, което някой е издърпал през костница.

Този език бе още по-странен, музикален и нисък, приличен повече на ромон, отколкото на реч. Нахри го изгледа яростно.

— Ще ми се някой да издърпа теб през костница.

Очите му помътняха.

— Казваш истината — промълви на дивастийски. — И нямаш представа за произхода си?

Нахри разпери ръце.

— Колко пъти да ти повтарям?

— Ами животът ти сега? Как живееш? Омъжена ли си? — Изражението му потъмня. — Имаш ли деца?

Нахри не бе в състояние да откъсне очи от меха с вода.

— Какво те е грижа? Ти женен ли си? — сопна се подразнено.

Той я изгледа яростно.

— Е, добре. Не съм омъжена. Живея сама. Работя в една аптека… нещо като помощница.

— Снощи спомена нещо за насилване на ключалки.

По дяволите, беше наблюдателен.

— Понякога приемам… по-особени поръчки, за да допълня приходите си.

Джинът — не, девът, поправи се тя — присви очи.

— Значи, си крадла, така ли?

— Толкова е тесногръдо да го приемеш по този начин. Предпочитам да мисля за себе си като за някого, който търгува с деликатни задачи.