Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Афшине! — изпищя тя.

Двамата гул и я повалиха на земята. Първият разкъса дупка в абаята й, прокарвайки остри нокти по корема й. Въздъхна от удоволствие, когато плъзна грапав език по окървавената й кожа, и цялото й тяло потрепери от погнусата, разляла се по вените й. Загърчи се и най-сетне успя да стовари юмрук в лицето на втория гул, докато той се навеждаше над шията й.

— Махни се от мен! — изпищя и се опита да го удари отново, но създанието стисна юмрука й и изви ръката й настрани.

Нещо изпука в лакътя й, но тя едва усети болката.

Защото в същия миг гулът впи зъби в гърлото й.

Кръв изпълни устата й. Очите й се забелиха. Болката се отдръпваше, зрението й се замъгляваше, така че не можа да види приближаването на джина, чу единствено яростен рев, свистенето на острие и два тъпи удара. Един от гулите рухна върху нея.

Лепкава, гореща кръв образува локва на пода под тялото й.

— Не… не, недей — измърмори тя, докато я вдигаха от пода и я изнасяха от гробницата.

Нощният въздух охлади кожата й.

Лежеше върху нещо меко, а после изведнъж стана безтегловна. Долови бегло някакво движение.

— Съжалявам, момиче — прошепна един глас на език, който до този ден Нахри не бе чувала никой друг да говори. — Ала двамата с теб не сме приключили.

Знаеше, че нещо не е наред, още преди да отвори очи.

Слънцето беше ярко, прекалено ярко върху все още затворените й клепачи, а абаята й бе залепнала влажна за корема й. Лек ветрец играеше по лицето й. Нахри простена и се обърна, мъчейки се да се скрие в одеялото.

Вместо това лицето й се напълни с пясък. Надигна се, плюейки, и избърса очите си. Примига.

Определено не се намираше в Кайро.

Заобикаляше я сенчеста горичка от финикови палми и храсталаци; каменисти скали закриваха част от яркосиньото небе. Отвъд дърветата нямаше нищо друго, освен пустиня, искрящо златен пясък във всички посоки.

А срещу нея беше джинът.

Приклекнал като котка над тлеещите останки на малък огън (острата миризма на изгорено зелено дърво изпълваше въздуха), той се взираше в нея с предпазливо любопитство в яркозелените очи. В едната му изцапана с пепел ръка имаше изящна кама, върху чиято дръжка беше инкрустиран завихрен рисунък от лапис лазули и халцедон. Той я прокара по пясъка пред очите й, а острието проблясваше на слънцето. Останалите оръжия бяха струпани зад гърба му.

Нахри сграбчи първата пръчка, която й попадна, и я протегна толкова заплашително, колкото можа.

— Не се приближавай — предупреди го.

Той сви устни, без изобщо да се впечатли. Жестът обаче привлече вниманието й към устата му и тя бе сепната, виждайки непокритото му лице за първи път. Въпреки че не се забелязваше нито крило, нито рог, светлокафявата му кожа грееше с неестествено сияние, а ушите му се извиваха в издължени връхчета. Къдрава коса, невъзможно черна като нейната, обрамчваше остро, красиво лице с очи с дълги ресници и тежки вежди. Черна татуировка бележеше лявото му слепоочие — една-единствена стрела, пресичаща стилизирано крило. Кожата му беше гладка, ала в изумрудено-яркия поглед имаше нещо безвременно. Би могъл да бъде на трийсет или пък на сто и трийсет години.

Беше красив — поразително, плашещо красив, с онази привлекателност, която Нахри си представяше, че притежава един тигър, преди да ти разкъса гърлото. Сърцето й прескочи един удар, макар стомахът й да се сви от страх.

Затвори уста, дала си изведнъж сметка, че бе зяпнала.

— К-къде си ме довел? — заекна тя на… как беше нарекъл езика й? Дивастийски? Да, така беше. Дивастийски.

Той не откъсваше очи от нея, пленителното му лице беше неразгадаемо.

— На изток.

— На изток? — повтори тя.

Джинът се взря в нея, сякаш беше идиотка.

— Там, откъдето изгрява слънцето.

Искрица раздразнение пламна в нея.

— Знам какво означава думата… — Джинът се намръщи при звука на тона й и Нахри хвърли притеснен поглед към камата. — Ти… ти очевидно си зает с това — добави тя помирително, махвайки към оръжието, докато се изправяше на крака. — Така че защо просто не те оставя сам и…

— Седни.

— Наистина, не…

— Седни.

Нахри се отпусна на земята. Ала когато мълчанието между тях се проточи, нервите й не издържаха и тя се сопна.

— Седнах. Сега какво? Ще ме убиеш ли, както уби Басима, или просто ще се гледаме един друг, докато не умра от жажда?

Той отново сви устни и Нахри се опита да не се взира в него, усетила как я жегва внезапно съчувствие към някои от поразените й от любов клиенти. Следващите му думи обаче пропъдиха подобни мисли от ума й.