Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Те да не стават… по-бързи ?

— На проклятието му е нужно известно време, за да се задейства.

Нахри пребледня.

— Невъзможно е да ги убиеш всичките.

Той я побутна.

— В такъв случай побързай!

Нахри се намръщи, но прекрачи забързано през изкъртената врата. В гробницата бе още по-тъмно, отколкото на алеята, единствената светлина идваше от лунните лъчи, които проникваха през резбованите решетки на прозорците и хвърляха сложен рисунък по пода.

Нахри поспря, докато очите й привикнат. Сърцето й препускаше . Същото е като да огледаш къща, за да я обереш. Правила си го поне сто пъти. Коленичи и прокара ръце по съдържанието на една отворена касетка на земята. Вътре имаше прашна стомна и няколко чаши, подредени грижливо една в друга, в очакване на жадни посетители. Продължи напред. Ако гробницата беше предвидена за посетители, значи, трябваше да има място за посещение. И ако Бог беше милостив и семейството на този мъртвец — уважавано, там щеше да има килими.

Нахри навлезе по-навътре, допряла едната си ръка до стената, за да се ориентира, докато се опитваше да отгатне какво е разположението на мястото. Никога досега не беше влизала в гробница; никой, когото познаваше, не би искал някой като нея дори да припари до костите на предшествениците му.

Гърленият вик на един гул проряза въздуха, последван бързо от тъп удар по външната стена. Нахри се разбърза и надникна в мрака. Различи две отделни стаи: в едната бяха натъпкани четири тежки саркофага, ала в следващата като че ли имаше мъничък кът за сядане. Нещо беше навито в един от тъмните ъгли. Забърза натам и го докосна: килим. Слава на Всевишния.

Навитият килим беше по-дълъг от нея, и тежък. Тя го задърпа през гробницата, но я беше прекосила едва наполовина, когато тих звук привлече вниманието й. Вдигна очи и устата й се напълни с песъчливия прах, преминал покрай лицето й. Пясък се разля около краката й, сякаш гробницата го засмукваше.

Беше станало зловещо тихо. Мъничко разтревожена, Нахри пусна килима и надникна през решетката на единия от прозорците.

Миризмата на леш и разложение едва не я повали, но все пак успя да зърне афшина, застанал сам насред купчина тела. Лъка му го нямаше; в едната си ръка държеше боздуган, покрит с вътрешности, а в другата — меча, от чиято лъскава стомана капеше тъмна течност. Раменете му бяха увиснали, главата — наведена победено. По алеята, видя Нахри, се задаваха още гули. За бога, нима всички, погребани тук, имаха дълг към някой демон?

Афшинът хвърли оръжията си на земята.

— Какво правиш? — извика Нахри, докато той вдигаше бавно празните си ръце, като за молитва. — Има още…

Предупреждението й заглъхна.

Всяко зрънце пясък, всяка прашинка наоколо се втурна към ръцете му, завихряйки се във въртяща се фуния в средата на алеята. Той си пое дълбоко дъх и махна с ръце напред.

Фунията изригна към прииждащите гули и нещо изплющя. Ударна вълна разтърси стената и Нахри бе запратена от пясъка назад от прозореца.

И те ще заповядват на ветровете и ще бъдат господари на пустините. И всеки пътник, заблудил се в земята им, ще бъде обречен…

Думите изплуваха в ума й, без да ги е викала, нещо, което беше чувала през годините, в които се беше преструвала на мъдра по отношение на свръхестественото. Имаше само едно създание, за което се отнасяха тези думи, едно създание, което вдъхваше ужас в сърцата на закоравели воини и хитри търговци, от Магриб до Индия. Древно създание, за което се говореше, че живеело, за да заблуждава и тиранизира човечеството. Джин.

Афшинът беше джин. Истински джин.

Да осъзнае това, я накара да забрави за миг къде се намира, така че, когато една костелива ръка я дръпна назад, а в рамото й се забиха зъби, тя бе хваната неподготвена.

Изкрещя по-скоро от изненада, отколкото от болка, тъй като ухапването не беше дълбоко. Опита се да събори гула от гърба си, но създанието обви крака около нея и я повали на земята, вкопчило се в тялото й като рак.

Нахри успя да освободи лакътя си и го блъсна с всички сили.

Гулът падна, отнасяйки немалка част от рамото й със себе си. Нахри изохка — от болката в оголената плът й причерня пред очите.

Гулът щракна със зъби към шията й и тя се дръпна рязко. Тялото му не беше твърде старо; подпухнала плът и опърпан покров все още обгръщаха крайниците му. Ала очите му бяха ужасяващо, скверно гъмжило от гърчещи се бели червеи.

Нахри твърде късно долови движението зад себе си. Друг гул я придърпа към себе си, обездвижвайки ръцете й.