Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Ифрит — изсъска.

Басима се усмихна учтиво.

— Афшине — поздрави го. — Каква приятна изненада. За последно чух, че си мъртъв, полудял окончателно в служба на човешките си господари.

Той потръпна и опъна тетивата.

— Върви в ада, демоне.

Басима се разсмя.

— Е, хайде, няма нужда от това. Сега сме на една страна, не си ли чул? — Тя се усмихна широко и се приближи. Нахри видя злия блясък в тъмните й очи. — Несъмнено си готов на всичко, за да помогнеш на най-новата Бану Нахида.

Най-новата какво? Думите обаче явно означаваха нещо за мъжа: ръцете му потрепериха върху лъка.

— Нахидите са мъртви — каза с разтреперан глас. — Приятелите ти ги избиха всичките.

Басима сви рамене.

— Опитахме се. Сега всичко това е в миналото, предполагам. — Тя намигна на Нахри. — Ела. — Повика я с пръст. — Няма причина да го правиш трудно.

Мъжът — афшинът, така го беше нарекла Басима — пристъпи между тях.

— Ще те изтръгна от тялото на това злочесто дете, ако дойдеш по-близо.

Басима кимна грубо към гробовете.

— Огледай се наоколо, глупако. Имаш ли някаква представа колко много тук са длъжници на събратята ми? Достатъчно е само да кажа една дума и двамата ще бъдете погълнати.

Погълнати? Нахри начаса се дръпна от афшина.

— Почакай! Знаеш ли какво? Защо аз да не взема да…

Нещо студено и остро сграбчи глезена й. Тя сведе поглед.

Костелива длан, чиято ръка все още беше погребана, я стискаше здраво. Дръпна я и тя се препъна, падайки в същия миг, в който една стрела изсвистя над главата й.

Нахри замахна към скелетната ръка с меча на афшина, опитвайки се да не отсече, без да иска, собствения си крак.

— Пусни ме, пусни ме! — изпищя; допирът на кости до кожата й караше всяко косъмче по тялото й да настръхне.

С крайчеца на окото си видя как Басима се свлече на земята.

Афшинът се втурна към нея, издърпвайки я на крака, докато тя смазваше с дръжката на меча ръката, която държеше глезена й. Отскубна се и замахна с оръжието.

— Ти я уби!

Той отскочи назад, за да избегне острието.

— Канеше се да отидеш при нея! — Гулите започнаха да стенат и афшинът си взе меча, преди да сграбчи ръката на Нахри. — Няма време за спорове. Ела!

Втурнаха се по най-близката алея, докато земята се тресеше. Един от гробовете се отвори рязко и два трупа се нахвърлиха върху Нахри. Мечът на афшина проблесна и главите им се търкулнаха.

Той я издърпа в една тясна алея.

— Трябва да се махнем от тук. Тулите вероятно не могат да напуснат гробището.

— Вероятно? Искаш да кажеш, че има вероятност тези неща да излязат от тук и да започнат да се хранят с жителите на Кайро?

Афшинът придоби замислен вид.

— Това ще им отвлече вниманието… — Вероятно забеляза ужаса й, защото побърза да смени темата. — Така или иначе, трябва да се махнем от тук.

— Аз… — Нахри се огледа наоколо, но бяха твърде навътре в гробището. — Не знам как.

Той въздъхна.

— Значи, ще трябва сами да си направим изход. — Махна рязко с глава към мавзолеите наоколо. — Мислиш ли, че ще намеря килимче в някоя от тези постройки?

— Килимче? Как ще ни помогне едно килимче?

Надгробните камъни край тях потрепериха и той изшътка.

— Тихо — прошепна. — Ще събудиш още.

Нахри преглътна мъчително, готова да му се довери, ако това бе най-добрият начин да избегне да бъде превърната в храна за мъртвите.

— Какво искаш да направя?

— Намери ми килимче, гоблен, завеса… нещо от плат и достатъчно голямо за двама ни.

— Но защо…

Той я прекъсна, махвайки с пръст към призрачните звуци, които долитаха откъм насрещната алея.

— Никакви въпроси повече.

Нахри се взря изпитателно в гробниците. До едната беше облегната метла, а дървените решетки [13] Традиционен елемент в арабската архитектура, където прозорците често представляват декоративна дървена решетка, целяща да ограничава слънчевата светлина, като същевременно пропуска въздуха и улеснява циркулацията му. — Б.пр. на прозорците й изглеждаха нови. Беше голяма, вероятно от онези, в които имаше малка стаичка за посетители.

— Да опитаме ето там.

Промъкнаха се по алеята и Нахри бутна вратата, но тя не поддаде.

— Заключено е — каза. — Дай ми една от камите си и ще я отворя.

Афшинът вдигна длан. Вратата се отвори рязко навътре сред дъжд от трески.

— Върви, аз ще охранявам входа.

Нахри хвърли поглед назад. Шумът вече беше привлякъл внимание; групичка гули се втурнаха към тях.