Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Думите едва бяха излезли от устата й, а тя вече беше изтръгнала камата от ръката на Нахри, движенията й бяха невъзможно бързи. Нахри залитна назад със сепнат вик и Басима се разсмя.

— Не се тревожи, малка лечителке. Не съм от глупавите; нямам никакво намерение лично да изпробвам кръвта ти. — Тя размаха камата с една ръка. — Но искам това, преди да са ти хрумнали разни идеи.

Изгубила дар слово, Нахри се взираше в Басима с нови очи. Нямаше го измъченото дете с непокорни ръце. Оставяйки настрани странните й думи, в стойката й имаше непозната самоувереност, докато вятърът развяваше косата й.

Басима присви очи, вероятно доловила объркването на Нахри.

— Несъмнено знаеш какво съм. Маридите не може да не са те предупредили за нас.

— Кой?

Нахри вдигна ръка, опитвайки се да защити очите си от един песъчлив порив на вятъра. Времето се беше влошило. Тъмносиви и оранжеви облаци се вихреха по небето, изличавайки звездите. Вятърът ревеше като развилнял се хамсии [12] Сух, горещ, южен вятър в североизточната част на Африка и страните от Близкия изток. — Б.пр. , макар че все още не беше сезонът на пролетните пясъчни бури в Кайро.

Басима хвърли поглед към небето. Върху личицето й разцъфна тревога и тя се обърна рязко към Нахри.

— Човешката магия, която направи… кого призова?

Магия? Нахри вдигна ръце.

— Не съм направила никаква магия!

Движението на Басима беше мълниеносно. Блъсна Нахри към стената на най-близката гробница, притискайки гърлото й с лакът.

— За кого пееше?

— Аз… — Нахри ахна, слисана от силата в слабичките ръце на момичето. — Един… воин, мисля. Но то не означаваше нищо. Просто стара песен за зар.

Басима отстъпи назад, а по алеята повя горещ вятър, носещ мирис на огън.

— Не е възможно — прошепна. — Той е мъртъв. Те всички са мъртви.

— Кой е мъртъв? — Нахри трябваше да надвика вятъра. — Почакай, Басима! — изкрещя, когато момичето се втурна по насрещната алея. — Къде отиваш?

Не се наложи да се чуди дълго. Нещо изплющя във въздуха, по-силно от топовен изстрел. Стана тихо, прекалено тихо, а после Нахри политна във въздуха, запратена към една от гробниците.

Блъсна се тежко в камъка в същия миг, в който бе заслепена от лумване на ярка светлина. Свлече се на земята, прекалено замаяна, за да закрие лицето си от посипалия се горещ пясък.

Светът отново притихна, завърнал се с ударите на сърцето й и кръвта, нахлула в главата й. Черни точки заиграха пред очите й. Размърда пръстите на ръцете и краката си, облекчена, че все още си бяха на мястото. Думкането на сърцето й бавно бе изместено от пищене в ушите. Докосна предпазливо туптящата подутина в основата на черепа си, потискайки един вик при острата болка, която я прониза.

Опита да се освободи от пясъка, който я беше затрупал наполовина, все още заслепена от избухването на светлина. Не, не избухване, осъзна тя. Ярката бяла светлина все още беше тук, просто се концентрираше, смаляваше се, за да разкрие опърлените от огън гробници, докато не се събра в себе си. Докато не се събра в нещо .

Басима не се виждаше никъде. Нахри трескаво се зае да освободи краката си. Едва бе успяла да го направи, когато чу гласа, ясен като камбана и разгневен като тигър, на език, за който се беше ослушвала цял живот.

— Окото на Сулейман! — изрева той. — Ще убия онзи, който ме призова тук!

Всичко това са глупости. Няма никаква магия, никакви джинове, никакви духове, които чакат, за да ни изядат. Собствените й думи, които бе изрекла решително на Якуб, се завърнаха в ума й, шокирайки я, докато надзърташе над надгробния камък, зад който се беше хвърлила, когато бе чула гласа. Въздухът все още миришеше на пепел, ала светлината, изпълваща алеята, отслабваше, сякаш засмукана от фигурата в средата й. Приличаше на мъж, обгърнат в тъмна роба, която се вихреше около краката му като дим.

Той пристъпи напред, докато остатъкът от светлината изчезваше в тялото му, и начаса изгуби равновесие, посягайки да се улови за съсухрения дънер на едно дърво. Докато той си възвръщаше равновесието, кората избухна в пламъци под ръката му. Вместо да се отдръпне, той се облегна на горящото дърво с въздишка, а пламъците докосваха робата му, без да й навредят.

Прекалено поразена за каквато и да било свързана мисъл, камо ли за бягство, Нахри се дръпна зад надгробния камък, докато мъжът се провикваше отново:

— Хайзур… ако това е твоята идея за шега, кълна се в предшествениците си, че ще те оскубя перо по перо!