Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Разпростираща се, обичана маса от погребални поля и гробове, Ел Арафа отразяваше обсебеността на Кайро от всичко, свързано с погребенията. Гробището се простираше покрай източния край на града, гръбнак от ронещи се кости и гниеща плът, където почиваха всички, от основателите на Кайро до неговите наркомани. И докато една чума не се беше погрижила за недостига на жилища в Кайро преди няколко години, беше служил дори като подслон за преселниците, които нямаха къде другаде да отидат.

От тази идея я побиха тръпки. Нахри не споделяше комфорта, който повечето египтяни изпитваха край мъртвите, още по-малко пък желанието да се нанесе при купчина разлагащи се кости. Намираше труповете за оскърбителни: миризмата, мълчанието им, всичко беше погрешно. От някои от търговците, които бяха пътували повече по света, беше чувала истории за хора, които изгаряли своите мъртъвци, чужденци, които си мислеха, че са хитри, като се крият от Божия съд… гении, мислеше си Нахри. Да изгориш в пращящ огън, звучеше приятно в сравнение с това да те погребат под задушаващите пясъци на Ел Арафа.

Знаеше обаче, че гробището е най-добрата й надежда да се прибере у дома. Можеше да последва границата му на север, докато не стигнеше до квартали, които й бяха познати, а и беше добро място, където да се скрие, ако се натъкнеше на френски войници, решили да се уверят, че вечерният час се спазва. Градът на мъртвите обикновено изпълваше чужденците със същото безпокойство, с което изпълваше и нея.

Когато влезе в гробището, Нахри пое по най-външната алея. Тя бе дори по-опустяла от улицата; единствените признаци на живот бяха миризмата от отдавна угасен огън за готвене и врещенето на биещи се котки. Острите върхове и заоблените куполи на гробовете хвърляха причудливи сенки по песъчливата земя. Древните постройки изглеждаха занемарени; османските управници на Египет предпочитаха да бъдат погребвани в турската си родина, поради което не бяха гледали на поддръжката на гробището като на нещо важно… едно от многото оскърбления, понесени от нейните сънародници.

Температурата като чели падна изведнъж и Нахри потрепери. Износените й кожени сандали, които отдавна би трябвало да бъдат сменени, тупкаха по меката земя. Не се чуваше друг звук, освен подрънкването на монетите в кошницата й. Бездруго уплашена, Нахри избягваше да поглежда към гробовете и вместо това мислеше за нещо много по-приятно — как ще проникне в къщата на пашата, докато той е във Фаюм. Проклета да бе, ако позволеше на онзи негов охтичав брат да й попречи да си вземе печалбата.

Не беше вървяла дълго, когато долови зад себе си нечие дишане, последвано от бързо движение, което улови с крайчеца на окото си.

Възможно е да е някой, решил да мине оттук за по-пряко, каза си, но сърцето й запрепуска бясно. Кайро беше сравнително безопасен, ала Нахри знаеше, че за една млада жена да бъде преследвана през нощта рядко имаше добър край.

Не ускори крачка, но посегна към камата си, преди да свърне рязко по-навътре в гробището. Забърза по алеята, стряскайки някакво сънливо псе, след което се шмугна във входа на една от старите гробници на Фатимидите [11] Династия, владяла по-голямата част от Мюсюлманския свят между X и XII век. — Б.пр. .

Стъпките я последваха. А после спряха. Нахри си пое дълбоко дъх и вдигна камата, готова да се опита да сплаши който и да стоеше там. Пристъпи навън.

И замръзна.

— Басима?

Момичето стоеше насред алеята, на около десетина стъпки от нея; главата й беше непокрита, абаята й — изцапана и разкъсана. Усмихна се на Нахри и зъбите й грейнаха на лунната светлина, докато вятърът развяваше косата й назад.

— Говори отново — заповяда Басима с глас обтегнат и хриплив от неупотреба.

Нахри зяпна. Нима наистина й беше помогнала? И ако беше така, защо, в името на Бога, момичето се разхождаше из гробището посред нощ?

Свали ръка и се приближи.

— Какво правиш тук самичка, дете? Майка ти ще се притеснява.

А после се закова на място. Макар да беше тъмно, луната да беше забулена от неочаквано появили се облаци, можеше да види странните петна по ръцете на Басима. Пое си рязко дъх и долови миризмата на нещо опушено, овъглено и неправилно .

— Това… кръв ли е? В името на Всемогъщия, Басима, какво стана?

Очевидно сляпа за тревогата на Нахри, Басима плесна с ръце от удоволствие.

— Възможно ли е наистина да си ти? — Тя тръгна бавно около Нахри. — Възрастта е правилната… — каза замислено. — Кълна се, че виждам онази вещица в чертите ти, но иначе имаш толкова човешки вид. — Погледът й падна върху ножа в ръката на Нахри. — Макар че, предполагам, има само един начин да разберем.