Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Моля те, обич моя — умоляваше я по-възрастната жена, майка й. Приликата беше очевидна. — Просто се опитваме да ти помогнем.

Нахри коленичи пред тях и улови ръката на Басима. Момичето застина, единствено очите му се стрелкаха напред-назад. Нахри я издърпа нежно на крака. Събралите се притихнаха, когато Нахри положи длан върху челото на Басима.

Нахри не би могла да обясни начина, по който усещаше болестите и ги лекуваше — не повече, отколкото можеше да обясни как работят очите и ушите й. Уменията й бяха част от нея толкова отдавна, че просто бе престанала да си задава въпроси за съществуването им. Отнело й бе години като дете (както и редица болезнени уроци), преди изобщо да осъзнае колко бе различна от хората около нея; като да бъде единствената зряща в свят на слепци. А и уменията й бяха толкова естествени, толкова органични, че й беше невъзможно да мисли за тях като за нещо необичайно.

У Басима имаше нещо нестабилно; умът й бе жив и искрящ под пръстите на Нахри, ала насочен погрешно. Съсипан. Ненавиждаше това колко лесно думата изникна в ума й, ала знаеше, че не може да стори почти нищо за момичето, освен да го успокои за известно време.

Трябваше да изиграе добро представление… иначе нямаше да й платят. Отметна шала от лицето на момичето, усетила, че то се чувства пленено. Басима стисна единия му край в юмрука си и го разлюля, приковала очи в лицето на Нахри.

Нахри се усмихна.

— Можеш да го задържиш, ако искаш, скъпа. Ще се позабавляваме заедно, обещавам ти. — Повиши глас и се обърна към събралите се наоколо. — Прави бяхте да ме повикате. В нея има дух. Силен дух. Но ние можем да го успокоим, нали? Да сключим щастлив съюз между двамата?

Тя намигна и даде знак на музикантките си.

Шамс подхвана яростен ритъм на своята тарамбука. Рана засвири на свирката си, подавайки на Нахри едно дайре — единственият инструмент, на който тя можеше да свири, без да се изложи напълно.

Нахри го удари в бедрото си.

— Ще попея на духовете, които познавам — обясни над музиката, макар че малко бяха жените от Юга, които не знаеха какво представлява един зар. Лелята на Басима взе един мангал, разнасяйки облаци от димящ тамян над тълпата. — Когато духът чуе песента, ще я направи раздразнителна и ще можем да продължим.

Рана засвири на свирката си, а Нахри заудря дайрето; раменете й се подрусваха, ресните по ръба на шала й се полюшваха с всяко нейно движение. Запленена, Басима я последва.

— О, духове, умоляваме ви! Умоляваме ви и ви почитаме! — пееше Нахри тихо, така че гласът й да не се прекърши. Истинските кодии бяха обучени певици, нещо, което изобщо не можеше да се каже за нея. — Я, амир кадим ел Хинд! О, велики принце, присъедини се към нас!

Започна с песента на индийския принц и продължи с тази на морския султан, а после на великия Карийн, а музиката се променяше с всяка песен. Беше се погрижила да научи думите, ако не и значението им; не се безпокоеше особено за произхода на подобни неща.

С всяка следваща песен Басима се оживяваше все повече, крайниците й се отпуснаха, напрегнатите линии на лицето й се изгладиха. Полюляваше се с по-малко усилие, отмятайки косата си, докато се усмихваше тихичко на себе си. Нахри я докосваше всеки път, щом минеше покрай нея, усещайки размътените части на ума й, придърпвайки ги по-близо, за да успокои неспокойното момиче.

Групата си я биваше: хората бяха пълни с енергия и увлечени в случващото се. Неколцина от жените се изправиха, пляскайки с ръце, и се включиха в танца. Често ставаше така; тези церемонии бяха колкото опит да се справят със създаващи неприятности джинове, толкова и повод за събиране. Майката на Басима наблюдаваше лицето на дъщеря си с надежда. Двете момиченца стискаха съкровищата си, подскачайки нагоре-надолу от вълнение, а пилето цвърчеше възмутено.

Музикантките й като че ли също се забавляваха. Шамс изведнъж заудря тарамбуката си по-бързо и Рана я последва, подхващайки печална, почти разстройваща мелодия на свирката си.

Нахри удряше дайрето, вдъхновена от настроението на събралите се. Усмихна се широко; може би бе време да им предложи нещо различно.

Затвори очи и затананика. Не знаеше името на родния си език; езика, който несъмнено бе споделяла с отдавна починалите си или забравени родители. Той бе единствената следа от произхода й, с която разполагаше, и от дете все дебнеше да го чуе, подслушвайки разговорите на чуждоземни търговци, смесвайки се с многоезичните учени пред университета „Ал-Азхар„ [7] Университетът в Кайро, вторият най-стар университет в света, който съществува и до днес. — Б.пр. . Мислейки си, че наподобява иврит, веднъж тя бе казала няколко думи на него пред Якуб, но той категорично бе отрекъл каквато и да било прилика, добавяйки, без да е необходимо, че хората му и така си имали достатъчно неприятности, без и тя да бъде една от тях.