Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Окото на Сулейман! — Огледа я от главата до петите, душейки въздуха като куче. — Как… как го направи? — поиска да узнае. Ярките му очи лумнаха. — Това някакъв трик ли е? Клопка?

— Не! — Нахри вдигна ръце, молейки се да изглежда невинна. — Никакъв трик, никаква клопка, кълна се!

— Гласът ти… ти си тази, която ме призова. — Вдигна ятагана и допря извитото му острие до гърлото й леко, като ръката на любовник. — Как? За кого работиш?

Стомахът на Нахри се сви. Тя преглътна, устоявайки на порива да се дръпне от острието до гърлото си — несъмнено подобно движение нямаше да завърши добре.

Мислеше трескаво.

— Знаеш ли… тук имаше едно друго момиче. Бас държа, че то те е повикало. — Тя посочи към противоположната алея с един пръст, опитвайки се да придаде уверено звучене на гласа си. — Тръгна натам.

— Лъжкиня! — изсъска мъжът и студеното острие се притисна по-плътно. — Нима мислиш, че не разпознавам гласа ти?

Нахри изпадна в паника. Обикновено много я биваше под напрежение, ала нямаше особен опит в надхитрянето на разлютени огнени духове.

— Съжалявам! Аз… аз просто изпях една песен… нямах намерение да… ау! — извика, когато той притисна по-силно острието във врата й, порязвайки я леко.

След това го отдръпна и го повдигна към лицето си, изучавайки петното от кръв върху металната му повърхност. Подуши го и го поднесе към кърпата, закриваща лицето му.

— О, господи… — Стомахът на Нахри се сви. Якуб беше прав. Беше се оплела с магия, която не разбираше, и сега щеше да си плати за това. — Моля те… направи го бързо. — Опита да се стегне. — Ако ще ме изядеш…

— Да те изям ? — Той издаде отвратен звук. — Мирисът на кръвта ти е достатъчен, та да ми се отяде за цял месец. — Той отпусна меча. — Миришеш на родена от пръст. Не си илюзия.

Нахри примига, но преди да успее да попита нещо за тези странни думи, земята се разлюля яростно.

Мъжът докосна гроба до тях, а после изгледа надгробните камъни с подчертано нервен поглед.

— Това гробище ли е?

Според Нахри това бе повече от очевидно.

— Най-голямото в Кайро.

— В такъв случай не разполагаме с много време. — Мъжът плъзна поглед нагоре-надолу по алеята, преди отново да се обърне към нея. — Отговори ми и бъди бърза и честна. Имаше ли намерение да ме призовеш тук?

— Не.

— Имаш ли семейство?

Как е възможно това да има някакво значение?

— Не, само аз съм.

— Правила ли си нещо такова преди? — поиска да узнае той с настойчив глас. — Нещо необичайно?

Откакто се помня. Нахри се поколеба. Ала колкото и да беше ужасена, звукът на родния й език беше опияняващ и тя не искаше този загадъчен непознат да престане да говори.

Така че отговорът изскочи от нея, преди да е успяла да помисли.

— Никога досега не съм „призовавала някого”, но се изцелявам сама. Както видя. — Тя докосна кожата на слепоочието си.

Мъжът се взря в лицето й и очите му станаха толкова ярки, че Нахри бе принудена да извърне поглед.

— Можеш ли да лекуваш и други?

Зададе въпроса със странно мек и отчаян тон, сякаш едновременно знаеше и се боеше от отговора.

Внезапно земята хлътна и надгробният камък под тях стана на прах. Нахри ахна и погледна към постройките наоколо, дала си сметка изведнъж колко древни и нестабилни изглеждат.

— Земетресение…

— Де такъв късмет.

Мъжът мина пъргаво покрай рухналия надгробен камък и сграбчи ръката й.

— Хей! — възнегодува Нахри; горещият му допир пареше през тънкия й ръкав. — Пусни ме!

Той я стисна по-силно.

— Как да се измъкнем от тук?

— Никъде няма да ходя с теб!

Нахри опита да се откопчи, а после замръзна.

Две слаби, превити фигури стояха в края на една от тесните пътеки в гробището. Трета се подаваше през един прозорец, чиято строшена рамка беше паднала на земята. Нахри нямаше нужда да се ослуша за липсващите удари на сърцата им, за да знае, че и тримата са мъртви. Дрипави останки от погребални покрови висяха от съсухрените им фигури, мирис на леш изпълваше въздуха.

— Смили се, Боже — прошепна с внезапно пресъхнала уста. — Какво… какво са…

— Гули. — Мъжът я пусна и тикна меча си в ръцете й. — Вземи.

Нахри едва бе в състояние да вдигне проклетото нещо. Задържа го непохватно с две ръце, докато мъжът сваляше лъка си и слагаше стрела в тетивата.

— Виждам, че сте открили слугите ми.

Гласът, разнесъл се зад тях, беше млад, момичешки. Нахри се обърна рязко. Басима стоеше на няколко крачки.

Мъжът се прицели в момичето за частица от секундата.