Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Няма да има никакъв „път” Никъде няма да ходя с теб! Дадох думата си на царя… и господи, Дара, чувал ли си как наказват предателите тук? Пускат някакъв огромен рогат звяр да те тъпче до смърт на арената!

— Това няма да се случи — увери я Дара. Настани се отново до нея и улови ръката й. — Не е нужно да го правиш, Нахри. Няма да им позволя…

— Нямам нужда да ме спасяваш! — Нахри изтръгна ръката си от неговата. — Дара, чуваш ли какво ти казвам? Аз започнах преговорите за брак. Аз отидох при царя. — Тя разпери ръце. — От какво изобщо ме спасяваш? От това да стана бъдещата царица на Девабад?

Лицето му придоби невярващо изражение.

— Ами цената, Нахри?

Нахри преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Ти сам го каза: аз съм последната Нахида. Ще имам нужда от деца. — Насили се да свие рамене, но не можа да прикрие напълно горчилката в гласа си. — Защо тогава да не сключа най-стратегическия съюз.

— Най-стратегическия съюз — повтори Дара. — С мъж, който не те уважава? Семейство, което винаги ще те гледа с подозрение? Това ли искаш?

Не. Само че тя му беше признала чувствата си. И той ги беше отхвърлил.

И дълбоко в сърцето си знаеше, че беше започнала да иска повече в Девабад, освен само него.

Пое си дълбоко дъх, заповядвайки си да овладее гласа си.

— Дара… не е нужно това да бъде нещо лошо. Ще бъда в безопасност. Ще имам предостатъчно време и средства да се обучавам. — Нещо я задави. — След един век на престола като нищо отново ще седи една Нахида. — Вдигна към него очи, овлажнели въпреки усилията й да овладее сълзите си. — Не е ли това, което искаш?

Дара се взираше в нея. Нахри виждаше емоциите, които се бореха по лицето му, но преди да успее да й отговори, на вратата се почука.

— Нахри? — долетя приглушен глас.

Познат глас.

Дим се изви около яката на Дара.

— Извинявай — започна той убийствено тихо. — Точно за кой от братята се съгласи да се омъжиш?

Прекоси стаята с три крачки. Нахри се втурна след него, хвърляйки се пред вратата, преди да я беше изтръгнал от пантите.

„Не е каквото си мислиш — прошепна. — Ще се отърва от него.

Дара гледаше яростно, но се отдръпна в сенките. Нахри си пое дълбоко дъх, за да успокои препускащото си сърце, и отвори вратата.

Насреща й стоеше усмихнатото лице на Ализейд ал Кахтани.

— Мир на теб — поздрави я на арабски. — Извинявай, че… — Той примига, забелязал дрехите й за сън и непокритата й коса. Начаса извърна очи. — Аз… ъ…

— Няма нищо — побърза да каже Нахри. — Какво не е наред?

Беше притиснал ръка към тялото си, но сега разтвори черната си дреха, разкривайки окървавената дишдаша отдолу.

— Разкъсах си шевовете — обясни извинително. — Исках да изчакам в лечебницата до утре сутринта, но не мога да спра кървенето и… — Али се намръщи. — Да не би нещо да не е наред? — Вгледа се изпитателно в лицето й, захвърляйки за миг благоприличието. — Ти… ти трепериш.

— Добре съм — увери го Нахри, давайки си прекрасно сметка, че Дара ги гледа от другия край на стаята.

Мислите й препускаха. Искаше да каже на Али да бяга, да му се разкрещи, задето се беше осмелил да дойде до вратата й, непридружаван от никого, каквото и да било, за да го накара да си отиде в безопасност от тук… само че той действително изглеждаше така, сякаш има нужда от помощ.

— Сигурна ли си?

Али направи крачка към нея.

Нахри се насили да се усмихне.

— Да.

Прецени разстоянието между тях двамата и лечебницата. Дара нямаше да посмее да я последва, нали? Нямаше откъде да има представа колко пациенти почиват там, колко стражи чакат в коридора отвън.

Кимна към окървавената дишдаша на Али.

— Изглежда ужасно. — Тя прекрачи прага. — Нека да…

Дара прозря блъфа й.

Вратата бе изтръгната от ръката й. Дара посегна към китката й, ала слисаният Али я сграбчи пръв. Издърпа я в лечебницата, бутвайки я зад себе си, и тя се строполи тежко върху каменния под. Зулфикарът му лумна в пламъци.

За броени секунди лечебницата изригна в хаос. Порой стрели полетяха към дървената балюстрада, следвайки пътя на Али, докато неговият зулфикар подпали завесата, отделяща частта с леглата за пациенти. Човекът птица изпищя, пляскайки с оперените си ръце в леглото си от клечки. Нахри се изправи на крака, все още замаяна от падането.

Али и Дара се биеха.

Не, не се биеха. Биеха се двама пияници, скарали се на улицата. Али и Дара танцуваха, въртяха се един около друг в необуздано размазано петно от огън и метални остриета.