Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Али скочи върху бюрото й с изяществото на котка, използвайки височината си, за да нанесе удар на Дара отгоре, ала афшинът избегна острието му в последния момент. Плесна силно с ръце и бюрото лумна в пламъци, рухвайки под тежестта на Али, който се строполи върху горящата земя. Дара прицели ритник в главата му, но Али се претърколи настрани, замахвайки с оръжието си към задната част на краката му.

— Престанете! — изкрещя Нахри, докато Дара мяташе един от горящите крака на бюрото към главата на Али. — Престанете, и двамата!

Али се наведе, за да избегне хвърчащите парчета дърво, а после се хвърли към афшина, замахнал със зулфикара към гърлото му.

Нахри ахна, страховете й за двамата бяха разменили внезапно местата си.

— Не! Дара, пази се…

Предупреждението едва беше излязло от устата й и пръстенът на Дара лумна с изумрудена светлина. Зулфикарът на Али потрепери и помътня, медното острие се изви и загърни. А после, изсъсквайки сърдито, се стопи във формата на огнена змия. Али се сепна, изпускайки влечугото, когато то се дръпна назад, за да изщрака със зъби към него.

Дара не се поколеба. Сграбчи принца за гърлото и го блъсна в една от мраморните колони. Цялата стая се разтресе. Али го изрита и Дара отново го блъсна в колоната. Черна кръв потече по лицето му. Дара го стисна по-силно и Али изохка, дращейки китките му, докато афшинът го душеше.

Нахри се втурна през стаята.

— Пусни го! — Сграбчи ръката на Дара и се опита да го откопчи от Али, но то бе, като да се бори със статуя. — Моля те, Дара! — изкрещя, докато очите на Али потъмняваха. — Умолявам те!

Дара пусна принца и той се свлече на земята. Беше смазан, очите му бяха замъглени, по лицето му капеше кръв, дишдашата му беше подгизнала от нея. Като никога, Нахри дори не се поколеба. Отпусна се на колене, бутна тюрбана му и смъкна дишдашата му до кръста. Притисна длани до двете рани и затвори очи.

Изцели се , заповяда. Кръвта в миг се съсири, кожата се изглади под пръстите й. Дори не беше осъзнала колко мигновено, колко невероятно се бе случило, докато Али не простена и не се закашля, борейки се за въздух.

— Добре ли си? — попита го настойчиво.

Ясно усещаше Дара да се взира в тях от другия край на стаята.

Али успя да кимне, плюейки струя кръв.

— Той… нарани ли те?

В името на Всевишния, това ли си беше помислил, че прекъсва? Нахри стисна ръката му.

— Не — увери го. — Разбира се, че не. Добре съм.

— Нахри, трябва да вървим — предупреди я Дара ниско. — Сега.

Али премести поглед между тях и върху лицето му разцъфна изумление.

— Каниш се да избягаш с него ? Но ти… нали каза на баща ми…

Откъм вратата към външния коридор долетя силно почукване.

— Бану Нахида? — разнесе се приглушен мъжки глас. — Всичко наред ли е?

Али се изпъна.

— Не! — извика. — Афш…

Нахри запуши устата му с ръка. Тропотът по вратата се усили.

— Принц Ализейд! — провикна се мъжът отвън. — Вие ли сте?

Дара изруга и се втурна към вратата. Сложи ръце върху дръжките и среброто в миг се разтопи — усука се като решетка по вратата и ги заключи вътре.

Нахри обаче се съмняваше, че ще задържи хората отвън твърде дълго. Той трябва да си върви , осъзна и нещо се прекърши в сърцето й.

И макар да знаеше, че Дара не може да вини никой друг, освен себе си, думите все пак я задавиха.

— Дара, трябва да вървиш. Бягай. Моля те! Ако останеш в Девабад, царят ще те убие.

— Знам.

Дара сграбчи зулфикара на Али, докато медната змия се опитваше да пропълзи покрай тях, и оръжието начаса прие предишната си форма в ръцете му. Отиде до бюрото й и обърна върху него един стъклен цилиндър, съдържащ част от инструментите й. Прерови ги и взе железен гвоздей. Той начаса се стопи в ръцете му.

Нахри застина. Даже тя знаеше, че не би трябвало да е способен на това.

Дара обаче дори не трепна, докато оформяше омекналия метал в тънко въже.

— Какво правиш? — попита, когато той се наведе и издърпа ръцете на Али от нейните.

Обви мекото желязо около китките на принца и то начаса се вкорави. Блъскането откъм коридора се усили, под вратата се процеди дим.

Дара й даде знак да се приближи.

— Ела.

— Вече ти казах: няма да напусна Девабад…

Дара опря зулфикара в гърлото на Али.

— Ще го направиш — заяви с тих, твърд глас.

Нахри се вледени. Срещна очите му, молейки се, че греши, молейки се мъжът, на когото вярваше повече, отколкото на всеки друг, да не я принуждава наистина да направи този избор.