Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Страхуваш се от малко вода? — Али мина покрай Дара и нагази решително в тъмното езерце. Когато то му стигна до кръста, спря и се обърна. Абаносовочерната му роба се сливаше така съвършено с водата, че сякаш самата течност се разливаше по раменете му. — Тревожиш се маридите да не те заловят?

— Чувстваш се в свои води, а, малки крокодиле? — отвърна Дара подигравателно. — Сигурно ти напомня за зловонните блата на Та Нтри?

Али сви рамене.

— Пясъчна бълха, куче, крокодил… Да не би просто да изреждаш всички животни, които знаеш? Колко останаха? Надали са повече от пет-шест.

Очите на Дара припламнаха, а после той стори нещо, което Нахри не го беше виждала да прави никога.

Влезе във водата.

Вдигна ръце и водата се оттегли , разливайки се над скали, изчезвайки в пукнатини. Капките, които не успяха да се отдръпнат достатъчно бързо, изцвърчаха под краката му.

Нахри зяпна. Пръстенът му сияеше с яркозелена светлина — като слънчеви лъчи, огрели мокро листо. Мислите й се върнаха към онова, което беше сторил с шедуто, със зулфикара на Али, с железните окови.

И внезапно се зачуди точно колко тайни пазеше Дара от нея. Целувката им в пещерата й се струваше толкова далечна.

Афшинът блъсна видимо шокирания Али напред.

— Върви, джине, и си дръж езика. Бану Нахида ужасно ще се разстрои, ако го отрежа.

Нахри бързо настигна Али.

— Значи, сега самото му присъствие кара водата да се изпарява? — прошепна той, хвърляйки нервен поглед към гърба на Дара. — Какъв нов ужас е това?

Нямам представа.

— Може би е просто част от това да си роб — подхвърли тя немощно.

— Познавам и други освободени роби. Те не притежават подобна сила. Вероятно е направил като ифритите и много отдавна е продал душата си на демоните. — Али направи физиономия и сведе поглед към нея, понижавайки още повече глас. — Моля те, в името на Всевишния, кажи ми, че не възнамеряваш наистина да избягаш с него.

— Забрави ли зулфикара до гърлото ти?

— Ще се хвърля в езерото, преди да допусна това чудовище да използва живота ми, за да открадне твоя. — Той поклати глава. — Трябваше просто да ти дам онази книга в градината. Да ти разкажа за градовете, които е разрушил, за невинните, които е избил… тогава сама щеше да забиеш нож в гърба му.

Нахри потрепери.

— Никога не бих го сторила. — Знаеше, че Дара има кърваво минало, но несъмнено Али преувеличаваше. — Било е война — война, която твоите хора са започнали. Дара просто е защитавал племето ни.

— Това ли ти каза? — Али си пое рязко дъх. — Защитавал… Нахри, знаеш ли защо хората го наричат Бича?

Нещо много студено полази по гърба на Нахри, но тя го пропъди.

— Не. Но нека ти напомня, че ти си този, който преди няколко нощи дойде при мен, облян в кръвта на друг мъж — изтъкна тя. — Дара определено не е единственият, който пази тайни.

Али се закова рязко на място.

— Имаш право. — Обърна се към нея с решително изражение. — Беше кръвта на шафитски убиец. Аз го убих. Той беше член на политическа групировка, на име „Танзим”. Те се борят — понякога с насилие — за правата на шафитите и са смятани за престъпници и предатели. Аз бях основният им финансов благодетел. Баща ми откри и за наказание ми нареди да се сприятеля с теб и да те убедя да се омъжиш за брат ми. — Тъмните му вежди подскочиха, в корените на косата му имаше засъхнала кръв. — Ето. Сега знаеш.

Нахри примига, осмисляйки чутото. Знаела бе, че Али има свои собствени подбуди, също като нея… и все пак я жегна да го чуе изречено така направо.

— Интересът към страната ми, желанието да си подобриш арабския… да разбирам ли, че всичко е било преструвка?

— Не, не беше. Кълна се. Както и да започна приятелството ни, каквото и да изпитвах към семейството ти… — Али изглеждаше смутен. — Последните няколко месеца бяха мрачни. Времето ми с теб… то бе лъч светлина.

Нахри извърна очи, неспособна да понесе откровеността върху лицето му. Зърна окървавените му китки, все още оковани с желязо. Той ще преживее това — закле се на себе си. — Каквото и да става.

Дори ако това означаваше да избяга с Дара.

Отново поеха напред, от време на време Али хвърляше враждебен поглед към гърба на Дара.

— Навярно е твой ред.

— Какво искаш да кажеш?

— Доста те бива в насилването на ключалки и пазаренето по договори като за обикновена прислужница, не мислиш ли?

Нахри изрита земята, при което няколко камъчета се разхвърчаха.

— Не съм сигурна дали все още ще ме мислиш за лъч светлина, ако ти разкажа за миналото си.