Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Ала върху лицето му — красивото му лице — видя решителност. Мъничко съжаление, но най-вече решителност.

Али избра именно този възможно най-неподходящ момент, за да отвори уста.

— Върви по дяволите, ти, кръвожаден, убиващ деца…

Очите на Дара припламнаха и той притисна още по-силно зулфикара в гърлото му.

— Спри — каза Нахри. — Аз… — Тя преглътна. — Ще дойда. Не го наранявай.

Дара отмести острието от врата на принца. Изглеждаше облекчен.

— Благодаря ти. — Махна с глава към Али. — Пази го за миг.

Прекоси бързо стаята и отиде до стената зад бюрото й.

Нахри беше вцепенена. Приседна до Али, защото нямаше доверие на краката си да я задържат.

Али се взираше в нея с неприкрито недоумение.

— Не съм сигурен дали да ти благодаря, задето току-що ми спаси живота, или да те обвиня в предателство.

Нахри си пое рязко дъх.

— Ще ти кажа, когато и аз разбера.

Али се осмели да хвърли поглед към Дара и понижи глас.

— Няма да успеем да се измъкнем — предупреди я, а разтревожените му очи срещнаха нейните. — А ако баща ми реши, че си отговорна за това… Нахри, ти му даде думата си.

Прекъсна ги стържещ звук. Нахри вдигна поглед и видя Дара да разрушава упорито каменната стена покрай декоративните й бордюри, докато дим и ярки бели пламъци обгръщаха дланите му. Спря, когато дупката стана достатъчно голяма, за да пропълзи през нея.

— Да вървим.

Дара сграбчи Али за гърба на робата и го повлече, блъсвайки го да мине пръв през дупката.

Принцът падна тежко на колене и Нахри потръпна. Повече не можеше да убеждава себе си, че Али е просто мишена; беше се превърнал в приятел, не можеше да го отрече. Освен това беше хлапе в сравнение с Дара, с добро сърце и мил, каквито и недостатъци да си имаше.

— Дай ми робата си — каза рязко, когато Дара се обърна към нея.

Не беше имала време да се облече, а проклета да бе, ако оставеше да я помъкнат през Девабад с дрехите й за сън.

Дара се подчини.

— Нахри, аз… съжалявам — каза на дивастийски. Нахри знаеше, че думите му са искрени, но те не помогнаха. — Просто се опитвам да…

— Знам какво се опитваш да направиш — скастри го остро. — И нека ти кажа едно: никога няма да ти простя, ако с него се случи нещо… и никога няма да забравя какво стори тази вечер.

Не изчака отговор; нямаше нужда от такъв. Вместо това прекрачи през дупката. Погледна за последен път към лечебницата, а после стената се затвори зад нея.

Стори й се, че вървяха в продължение на часове.

Тунелът, по който Дара ги поведе, беше толкова тесен, че на места се промушваха едва-едва, ожулвайки раменете си в неравните каменни стени. Таванът ту се издигаше главозамайващо високо, ту се спускаше толкова ниско, че бяха принудени да пълзят.

Дара беше измагьосал малки огнени кълба, които танцуваха над главите им, докато вървяха през иначе непрогледно тъмния тунел. Никой не продумваше. Дара изглеждаше напълно съсредоточен върху магията, с чиято помощ поддържаше тунела отворен, докато дишането на Али ставаше все по-накъсано. Въпреки че беше изцелен, принцът не изглеждаше добре. Нахри чуваше учестените удари на сърцето му и го виждаше как се блъска в стените, които ги притискаха, като замаян пияница.

Най-сетне се препъна и рухна на земята, блъсвайки се тежко в краката на Дара. Афшинът изруга и се обърна.

Нахри побърза да застане между тях.

— Да не си го докоснал. — Помогна на Али да се изправи. Пот от пепел беше избила по кожата му и като че ли му беше трудно да се съсредоточи върху лицето й. — Добре ли си?

Али примига и се олюля лекичко.

— Просто имам малко затруднения с въздуха.

— С въздуха?

Нахри се намръщи. В тунела мъничко миришеше на застояло, но иначе тя нямаше проблеми с дишането.

— Защото мястото ти не е тук — подхвърли Дара мрачно. — Това не е твоят град, не е твоят дворец. Стените го знаят, дори ако вие, гезирски кучета, отказвате да го осъзнаете.

Нахри го изгледа яростно.

— Тогава да побързаме.

Продължиха и тунелът започна да се разширява и да става стръмен, докато най-сетне отстъпи място на дълга редица ронещи се стъпала. Нахри чу как пред нея Али пое голяма глътка от влажния въздух. Макар стъпалата да ставаха все по-хлъзгави от влагата, би могла да се закълне, че стъпките му изглеждат по-сигурни.

Дара спря.

— Напред е наводнено.

Пламъците над главите им станаха по-ярки. Стъпалата свършиха до езерце, пълно с неподвижна черна вода, която вонеше така отвратително, както изглеждаше. Нахри спря до ръба й и загледа как трепкащите светлини се отразяват в мазната повърхност.