Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Почти се бяха блъснали в най-близкия — огромна дървена трирема, която стоеше тежко във водата. Малката медна лодка се плъзна покрай нея, строшавайки няколко гребла, но мъжете на борда бяха готови. Палубата беше пълна със стрелци с опънати тетиви, докато други войници хвърлиха вериги с покрити с шипове котви, за да уловят техния съд. Един от стрелците изпрати една-едничка пламнала стрела високо във въздуха. Сигнал.

Али се изправи тромаво на крака.

— Предците ми намериха медната лодка малко след революцията — обясни той. — Никой не можа да я извади, така че тя си остана във водата. А още преди векове се научихме как да скриваме неща от другата страна на завесата. — Той понижи глас. — Съжалявам, Нахри, наистина.

Нахри чу как Дара изръмжа. Беше в другия край на лодката, но извади лъка си за частица от секундата, прицелвайки се в гърлото на Али. Нахри не можеше да си представи какво си мисли. Врагът ги превъзхождаше многократно.

— Афшине! — Джамшид се появи до перилата на бойния кораб. — Не ставай глупак. Свали оръжието.

Дара не помръдна и войниците се пръснаха като ветрило, сякаш се готвеха да се прехвърлят на тяхната лодка. Нахри вдигна ръце.

— Зейди! — разнесе се вик откъм кораба и Мунтадир се показа измежду войниците. Видя брат си, окървавен и окован, със стрела, насочена към гърлото му. Омраза разкриви красивото му лице и той се хвърли напред. — Ти, кучи сине!

Джамшид го сграбчи.

— Мунтадир, недей!

Дара го изгледа изумено.

— Какво търсиш ти на борда на един военен кораб? Да не би баластът да са бъчви с вино?

Мунтадир изсъска гневно.

— Само почакай баща ми да пристигне. Ще видим колко храбро ще приказваш тогава.

Дара се изсмя.

— Почакай моя абба. Мотото на всеки гезирски герой.

Очите на Мунтадир лумнаха. Хвърли поглед назад, сякаш за да прецени колко далече бяха останалите кораби, а после направи яростен жест към стрелците.

— Защо се целите в него? Прицелете се в момичето и ще видите колко бързо великият Бич ще се предаде.

Усмивката върху лицето на Дара се изпари.

— Направи го и ще ви избия до крак.

Али начаса застана пред нея.

— Тя е точно толкова невинна, колкото съм и аз, Диру.

Нахри го видя да поглежда към останалите кораби, сякаш и той правеше същата сметка като брат си.

А и тогава Нахри разбра. Естествено, че чакаха Гасан. Дара беше напълно беззащитен пред печата на Сулейман. Ако успееха да го забавят, докато царят пристигне, той беше обречен.

Сам си е виновен. Знаеше, че е така. Ала мислите й се върнаха към пътуването им, към тъгата, която го преследваше неизменно, болката му, когато говореше за съдбата на семейството си, кървавите спомени от времето му като роб. Беше прекарал целия си живот, биейки се с Кахтаните заради племето си. Нима беше чудно, че отчаяно искаше да я спаси от онова, което за него бе най-страшната съдба на света.

И господи, мисълта за това как го оковават, как го завличат пред царя, как го екзекутират пред тълпа ликуващи джинове.

Не. Никога. Нахри се обърна, усетила внезапно горещина в гърдите си.

— Пусни го да си отиде — примоли се. — Моля те. Пусни го да си отиде и аз ще остана тук. Ще се омъжа за брат ти. Ще направя всичко, което семейството ти поиска.

Али се поколеба.

— Нахри…

— Моля те. — Сграбчи ръката му, опитвайки се да накара съпротивата в очите му да се стопи. Не можеше да допусне Дара да умре. Само при мисълта за това сърцето й се разби. — Умолявам те. Това е всичко, което искам — добави и в този миг то беше вярно, едничкото й желание на света. — Искам единствено той да живее.

Над лодката се спусна миг на странна тишина. Въздухът стана неприятно горещ, така, както когато се задава мусон.

От Дара се откъсна задавено ахване. Нахри се завъртя рязко тъкмо навреме, за да го види как се препъва. Лъкът се наведе в ръцете му, докато той трескаво се мъчеше да си поеме дъх.

Ужасена, тя се хвърли към него, но Али я улови в същия миг, в който пръстенът на Дара лумна неочаквано.

Той вдигна глава и Нахри потисна вика си. Макар че очите му бяха приковани в лицето й, в тях нямаше и следа от разпознаване. В лицето му нямаше нищо познато: изражението му беше по-диво, отколкото в Хиераполис, изражението на нещо преследвано и ранено.

Той се завъртя рязко към войниците. Изръмжа и лъкът му стана двойно по-голям. Колчанът също се преобрази, препълнен изведнъж с най-различни стрели, които сякаш се съревноваваха коя е най-жестока. Онази, която беше сложил в тетивата, завършваше с железен полумесец, тялото й беше покрито с шипове.