Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Хано сякаш прочете мислите му.

— Знам как се убиват чистокръвни, Ализейд. Няма да те оставя полумъртъв и да рискувам да те занесат при онази огнепоклонница от Нахидите, която хората говорят, че чукаш в библиотеката. — Той се приведе към него, очите му бяха пълни с омраза. — Знам как… но ще го направим бавно.

Изпълни заплахата си, натискайки острието по-нависоко така демонстративно и агонизиращо бавно, че Али бе готов да се закълне, че може да почувства разкъсването на всеки нерв.

— Имах дъщеря — започна Хано, а в очите му се прокрадна скръб. — Някъде на твоите години. Е, всъщност, не… тя така и не доживя да стане на твоите години. Искаш ли да знаеш защо, Ализейд? — Той завъртя острието и Али си пое рязко дъх. — Искаш ли да знаеш какво сториха чистокръвни като теб с нея, когато беше още дете?

Али не можеше да намери думите, за да се извини. Да умолява. Парцалът падна от устата му, но това нямаше значение. Единственото, изтръгнало се от него, бе нисък вик, когато Хано за пореден път завъртя ножа.

— Не? — попита превъплъщенецът. — Няма нищо. Това е история, по-подходяща за ушите на царя. Възнамерявам да го изчакам. Искам да видя лицето му, когато зърне тези стени, оплискани с кръвта ти. Искам да се чуди колко ли пъти си крещял да дойде да те спаси. — Гласът му се прекърши. — Искам твоят баща да знае какво е.

В краката на Али се образуваше локвичка от кръв. Хано го държеше здраво, смазвайки лявата му ръка. Нещо щипеше дланта му.

Стъклото от лещата на телескопа.

— Емир-джан. — Откъм стълбите долетя познат глас. — Мунтадир, тук ли си още? Търсех те…

Джамшид е-Прамух се появи на стълбището, синя бутилка с вино се полюшваше от ръката му. При вида на кървавата сцена пред него той се вкамени.

Хано издърпа меча с ръмжене.

Али стовари чело в неговото.

Отне му и последната капчица сила, която успя да събере, достатъчно, та да замае и неговата глава и да изтръгне глух пукот от черепа на Хано. Превъплъщенецът се олюля. Али не се поколеба. Замахна с всички сили със стъклената леща и му преряза врата.

Тъмночервена кръв рукна от гърлото на Хано и той политна назад. Изглеждаше объркан и мъничко уплашен. Сега определено не приличаше на убиец; приличаше на прекършен, скърбящ баща, покрит с кръв. Кръв, която никога не бе била достатъчно черна за Девабад.

Ала все още стискаше ножа. Замахна към Али.

Джамшид беше по-бърз. Вдигна винената бутилка и я строши в главата му.

Хано рухна на земята, а Джамшид улови Али, докато падаше.

— Ализейд, господи! Добре… — Погледна с ужас окървавените си ръце и отпусна Али да седне. — Ще отида да доведа помощ!

— Не — изграчи Али и усети кръв в устата си. Сграбчи Джамшид за яката, преди да бе успял да се изправи. — Отърви се от него.

Заповедта излезе като ръмжене и Джамшид настръхна.

— Какво?

Али се бореше за въздух. Болката в корема отслабваше. Беше почти сигурен, че всеки миг ще припадне… или умре, възможност, която вероятно би трябвало да го притесни повече. Само че беше съсредоточен само върху едно — върху шафитския убиец, който лежеше в краката му, стиснал в ръката си острие, мокро от кахтанска кръв. Баща му щеше да избие всеки, в чиито вени течеше смесена кръв, ако видеше това.

— Отърви се от него — прошепна с усилие. — Това е заповед.

Видя как Джамшид преглътна, местейки черните си очи между Хано и стената.

— Да, принце.

Али се облегна на каменната стена, ледена в сравнение с кръвта, напоила дрехите му. Джамшид изтегли Хано до парапета; миг по-късно се разнесе далечен плисък. Мрак се прокрадваше в крайчеца на зрението му, но някакво блещукане на земята привлече вниманието му. Телескопът.

— Н-Нахри — каза завалено, когато Джамшид се върна. — Само… Нахри…

А после земята се надигна, за да го посрещне.

Спешно.

Думата отекваше в главата на Нахри, връзвайки вътрешностите й на възли, докато тя бързаше обратно към лечебницата. Не беше готова за нищо спешно; всъщност изкушаваше се да забави крачка. По-добре някой да умре, докато чака, отколкото да бъде убит от нейната некомпетентност.

Нахри бутна вратата на лечебницата.

— Добре, Нисрийн, какво…

Тя затвори рязко уста.

Гасан ал Кахтани седеше до леглото на един от пациентите й, гезирски свещенослужител, който наближаваше четвъртия си век и бавно се превръщаше във въглен. Според Нисрийн това било сравнително често срещано заболяване сред възрастните, фатално, ако бъдеше оставено без лечение. Нахри бе изтъкнала, че да бъдеш на повече от триста години е състояние, което бе нормално да се окаже фатално, но въпреки това се залови да го лекува, като го настани близо до парна баня и му даде доза рядка кал, на която беше направила заклинание под напътствието на Нисрийн. Той беше в лечебницата от няколко дни и изглеждаше добре, когато беше излязла: потънал в сън, горенето беше ограничено до стъпалата му.