Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Не, но се доверяваш твърде лесно, Зейди. Открай време си такъв. — Брат му го изгледа многозначително. — Особено на онези, които приличат на човеци.

Али върна телескопа на стойката му и насочи цялото си внимание към брат си.

— Да разбирам, че абба ти е предал целия ни разговор?

— Каза, че си е помислил, че ще се хвърлиш от стената.

— Би било лъжа да твърдя, че не ми мина през ума. — Али потрепери, спомняйки си конфронтацията с баща си. — Абба ми каза какво си направил — рече тихо. — Че си ме защитил. Че именно ти си го убедил да ми даде още един шанс… — Гласът му заглъхна. Знаеше, че бе на път да направи нещо безразсъдно, ако Мунтадир не го беше спрял. — Благодаря ти, ахи. Наистина. Ако мога да ти се отплатя по някакъв начин…

Мунтадир махна с ръка.

— Не е нужно да ми благодариш, Зейди. — Той издаде пренебрежителен звук. — Знаех, че не си част от „Танзим”. Просто имаш повече пари, отколкото здрав разум, когато става дума за шафитите. Нека да отгатна, онзи фанатик ти е пробутал някаква злочеста история за гладни сираци?

Али направи физиономия, жегнат от следа от старата лоялност към Анас.

— Нещо такова.

Мунтадир се разсмя.

— Спомняш ли си, когато даде пръстена от дядо ти на онази бабичка, която се навърташе около портите на двореца. — Той поклати глава, усмихвайки се на брат си с привързаност. — Едва ми стигаше до рамото. Бях сигурен, че майка ти ще те хвърли в езерото.

— Мисля, че все още имам белези от боя, който тя ми дръпна.

Лицето на Мунтадир стана сериозно, за миг сивите му очи станаха непроницаеми.

— Късмет имаш, че си любимецът.

— Чий любимец? На майка ми? — Али поклати глава. — Как ли пък не. Последното, което ми каза, бе, че говоря езика й като някой дивак, и дори това беше преди години.

— Не на майка ти. На абба.

— На абба ? — Али се разсмя. — Май си попрекалил с виното, ако мислиш така. Ти си неговият емир, първородният му син. Аз съм просто глупавият му по-малък син, на когото няма доверие.

Мунтадир поклати глава.

— Нищо подобно… е, добре де, ти си и това, но освен това си благочестивият зулфикарин, какъвто би трябвало да бъде един гезирски син, непокварен от насладите на Девабад. — Мунтадир се усмихна, но този път усмивката не стигна до очите му. — В името на Всемогъщия, ако аз бях дал пари на „Танзим”, все още щяха да събират тлеещите парченца от тялото ми от килима.

В гласа на Мунтадир имаше остра нотка, от която Али се почувства неудобно. И макар да знаеше, че брат му не е прав, реши да смени темата.

— Започвах да се боя, че афшинът ще те изпрати обратно в Девабад именно в това състояние.

Лицето на Мунтадир придоби кисело изражение.

— Ще имам нужда от още вино, ако ще говорим за Дараявахуш.

Той скочи от ръба на стената и се отправи към павилиона.

— Толкова ли е зле?

Мунтадир се върна с плато храна и пълен бокал с тъмно вино, които остави, преди отново да седне върху стената.

— О, господи, да. Почти не яде, почти не пие, просто гледа, сякаш изчаква най-подходящия момент, за да нанесе удар. Беше, сякаш деля палатка с пепелянка. Кълна се във Всевишния, толкова време прекара, взирайки се в мен, че вероятно знае точния брой на космите в брадата ми. А и постоянните натяквания колко по-хубаво било всичко по негово време. — Той направи физиономия и заговори със силен дивастийски акцент: — Ако Нахидите все още бяха на власт, Големият базар щеше да е по-чист; ако Нахидите все още бяха на власт, виното щеше да е по-сладко, танцьорките — по-дръзки, а светът направо щеше да се взриви от щастие. — Той отново заговори с нормалния си глас: — Покрай това и всичките огнепоклоннически глупости за малко да откача.

Али се намръщи.

— Какви огнепоклоннически глупости?

— Взех няколко войници от девите, като си мислех, че Дараявахуш ще се чувства по-комфортно сред собствените си хора. — Мунтадир отпи глътка вино. — Непрекъснато ги поощряваше да се грижат за онези техни проклети олтари. Докато се приберем, те до един носеха знаци от пепел и почти не говореха с останалите от нас.

По гърба на Али пробяга студена тръпка. Религиозните възраждания сред огнепоклонниците в Девабад рядко завършваха добре. Той се покатери на стената до брат си.

— Не че можех да ги виня — продължи Мунтадир. — Само да го беше видял с лък в ръката, Зейди. Беше ужасяващ. Изобщо не се съмнявам, че ако малката му Бану Нахида не беше в Девабад, щеше да ни избие до крак в съня ни без никакво усилие.