Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— И двамата са. — Дара се поколеба. — Семейство Прамух се радват на уважение и имат дълга история на преданост към твоето семейство. Малко се изненадах да ги видя да служат на Кахтаните, а Джамшид като че ли изпитва печално искрена привързаност към Мунтадир, но е свестен мъж. Умен, с добро сърце. Надарен воин.

Нахри присви очи. Дара не го биваше особено в изкусното коварство и сега говореше за Джамшид с твърде много престорено безразличие.

— Какво се опитваш да не кажеш. Дара?

Той се изчерви.

— Само това, че двамата чудесно си подхождате.

— Подхождаме си?

— Да. — Нахри чу как нещо го задави. — Той… той би бил добра възможност измежду девите, ако Гасан продължи да настоява с идиотския си план да те омъжи за сина си. Близки сте на години, семейството му е лоялно както на твоето семейство, така и към това на Кахтаните…

Нахри се изпъна, възмутена до ярост.

— И Джамшид е-Прамух е първото име, което ти хрумва, когато си помислиш за подходящ за мен съпруг измежду девите.

Дара прояви благоприличието да придобие засрамен вид.

— Нахри…

— Не — прекъсна го тя, повишавайки ядосано глас. — Как смееш? Смяташ, че можеш да ме представиш като някаква премъдра Бану Нахида, а в следващия момент да се опиташ да ме подмамиш в брак с друг мъж? След онова, което се случи онази нощ в пещерата?

Дара поклати глава, бледа розовина плъзна по бузите му.

— То изобщо не биваше да се случва. Ти си жена под моя защита. Нямах право да те докосвам по този начин.

— Доколкото си спомням, беше взаимно. — Ала още докато го изричаше, Нахри си спомни, че тя го беше целунала първа, два пъти, и при този спомен стомахът й се върза на възел от несигурност. — Аз… нима сгреших? — В гласа й се надигна унижение. — Нима не изпитваше същото?

— Не! — Дара падна на колене пред нея, стопявайки разстоянието между тях. — Моля те, недей да мислиш това. — Посегна към ръката й, задържайки я, когато тя опита да се отскубне. — Само защото не биваше да го правя, не означава… — Той преглътна. — Не означава, че не исках да го направя, Нахри.

— Тогава какъв е проблемът? Ти не си женен, аз не съм омъжена. И двамата сме деви…

— Аз не съм жив — прекъсна я Дара и като пусна ръката й, се изправи с въздишка. — Нахри, не знам кой е освободил душата ми от робство. Не знам как. Но знам как умрях: удавих се, досущ както ти видя. Досега тялото ми отдавна е просто прах на дъното на един древен кладенец.

Яростен отказ да го приеме се надигна в гърдите на Нахри, глупав и безполезен.

— Не ме е грижа. За мен няма значение.

Дара поклати глава.

— За мен обаче има. — Гласът му стана умолителен. — Нахри, знаеш какво говорят хората тук. Мислят, че си чистокръвна, дъщеря на една от най-великите лечителки в историята.

— Е, и ?

Видя извинението в очите му, преди да отговори.

— Ще трябва да си родиш деца. Заслужаваш да имаш деца. Цяла тумба Нахидчета, които ще могат да ти пребъркат джобовете със същата лекота, с която и да те излекуват. А аз… — Гласът му се прекърши. — Нахри… в тялото ми не тече кръв. Не дишам. Не мога да си представя, че някога бих могъл да ти дам деца. Би било безотговорно и себично от моя страна дори да опитам. Оцеляването на рода ти е прекалено важно.

Нахри примига, хваната напълно неподготвена от логиката му. Оцеляването на рода й? Ето за какво ставаше въпрос?

Разбира се. Ето за какво е всичко тук. Уменията, които някога й бяха осигурявали покрив над главата, се бяха превърнали в нейно проклятие, тази връзка с отдавна загинали роднини, които никога не бе познавала, почерняше живота й. Бяха я отвлекли и преследвали през половината земно кълбо, защото беше Нахида. Сега на практика беше пленница в двореца заради това — Нисрийн контролираше дните й, царят планираше бъдещето й, а ето че мъжът, когото тя…

Когото какво? Когото обичаш? Нима си такава глупачка?

Нахри стана рязко, толкова ядосана на себе си, колкото и на Дара. Повече нямаше да показва слабост пред този мъж.

— Е, щом това е единственото, което има значение, не виждам защо Мунтадир да не свърши работа — заяви тя, а в гласа й се прокраднаха свирепи нотки. — Кахтаните ми се струват достатъчно плодовити, а зестрата вероятно ще ме направи най-богатата жена в Девабад.

Все едно го зашлеви. Дара потръпна, а тя се обърна рязко.

— Връщам се в двореца.

— Нахри… Нахри, почакай. — Озова се между нея и изхода за миг; беше забравила колко бързо може да се движи. — Моля те. Не си тръгвай така. Нека ти обясня…