Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Джамшид изучаваше замечтано статуята.

— Ще ми се да можех да яздя и да стрелям така. В града няма място, където да се упражнявам.

— Защо не каза по-рано? — рече Дара. — Ще те заведа в равнините край Гозан. Когато бях млад, непрекъснато тренирахме там.

Джамшид поклати глава.

— Баща ми не обича да минавам през завесата.

— Глупости. — Дара го потупа по гърба. — Аз ще го убедя. — Той вдигна очи към духовниците. — Хайде, достатъчно дълго ги накарахме да чакат.

Свещениците се бяха навели в ниски поклони, докато Нахри стигне при тях… а може би просто стойката им беше такава. До един бяха възрастни, не се виждаше нито един черен косъм.

Дара долепи длани.

— Представям ви Бану Нахри е-Нахид. — Той обърна грейнало лице към нея. — Висшето духовенство на Девабад, господарке.

Мъжът с високата заострена шапка пристъпи напред. Имаше добри очи, скрити под най-дългите, най-рошавите сиви вежди, които Нахри беше виждала някога; ивица от въглен пресичаше челото му.

— Нека огньовете горят ярко за вас, Бану Нахри — поздрави я той топло. — Името ми е Картир е-Бенушур. Добре дошла в храма! Моля се това да е само първото от много посещения.

Нахри се прокашля.

— И аз се моля за същото — отвърна неловко, чувствайки се все по-неудобно с всяка изминала секунда.

Никога не се беше разбирала особено с духовниците. Животът й на измамница не предразполагаше към добри отношения с тях.

Тъй като не знаеше какво друго да каже, тя кимна към масивния огнен олтар.

— Това олтарът на Анахид ли е?

— Да. — Картир отстъпи назад. — Бихте ли искали да го разгледате?

— Аз… добре — съгласи се Нахри, надявайки се отчаяно, че няма да очакват от нея да извърши някой ритуал; всичко, свързано с вярата им, на което Нисрийн се беше опитала да я научи, се беше изпарило от главата й.

Дара я последва по петите и Нахри трябваше да потисне порива да посегне към ръката му. Добре би й се отразило някой да й вдъхне мъничко увереност.

Отблизо олтарът на Анахид бе дори още по-впечатляващ. Само основата му беше достатъчно голяма, та половин дузина души да могат спокойно да се изкъпят в нея. Стъклени маслени лампи с формата на лодки плаваха вътре, поклащайки се върху блещукащата вода. Сребърната сфера се извисяваше високо над главите им, същинска клада от тамян гореше зад искрящия метал. Горещината опари лицето й.

— Дадох обета си именно тук — тихо каза Дара и докосна знака върху слепоочието си. — Получих знака и лъка си и се заклех да защитавам семейството ти на всяка цена. — Смесица от удивление и носталгия премина по лицето му. — Не мислех, че някога ще го видя отново. Със сигурност не съм предполагал, че докато това стане, самият аз ще имам свое светилище.

— Бану Маниже и Бага Рустам също имат светилища. — Картир посочи към другата част на храма. — Ако по-късно поискате да поднесете почитанията си, на драго сърце ще ви ги покажа.

Дара се усмихна с надежда.

— Може би един ден и ти ще имаш светилище, Нахри.

Стомахът на Нахри се сви.

— Да. Може би дори ще има статуя, на която главата ми все още ще си е върху тялото.

Думите излязоха много по-саркастично — и по-силно, — отколкото Нахри беше възнамерявала, и тя видя как неколцина духовници настръхнаха. Лицето на Дара посърна.

Картир застана между тях.

— Бану Нахида, искате ли да дойдете с мен за миг? В светилището, което ми се ще да ви покажа… Сама — уточни, когато Дара се обърна, за да го последва.

Нахри повдигна рамене, чувствайки, че няма кой знае какъв избор.

— Да вървим.

Жрецът я поведе към една врата от кован месинг зад олтара. Нахри го последва, подскачайки, когато вратата се хлопна зад тях.

Картир погледна назад.

— Моите извинения. Подозирам, че на мен и моите другари не са ни останали кой знае колко действащи уши и шумът не ни пречи.

— Няма нищо — отвърна Нахри тихо.

Духовникът, който се оказа много по-пъргав, отколкото си бе помислила в началото, я поведе през криволичещ лабиринт от тъмни коридори и тесни стълби, докато не се озоваха пред друга простичка месингова врата. Той я отвори, давайки й знак да влезе.

Мъничко неспокойна, Нахри пристъпи през прага и се озова в кръгла стаичка, по-малка от дрешника й. Застина, сепната от усещане за тържественост, толкова наситено, че почти можеше да го почувства върху раменете си. Върху откритите стъклени полици, които минаваха по заоблените стени, имаше малки кадифени възглавнички.

Нахри се приближи и очите й се разшириха. Върху всяка от възглавничките почиваше по един малък предмет, предимно пръстени, но също така лампи, гривни и няколко огърлици от скъпоценни камъни.