Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Нахри се намръщи.

— Не може ли да го разгледа? Той е емирът, мислех, че може да прави каквото си поиска.

Джамшид поклати глава.

— Единствено девите имат право да стъпват върху земята на Великия храм. Така е от векове.

Нахри хвърли поглед назад. Дара все още стоеше до паланкина с Нисрийн и Каве, но гледаше към тях с Джамшид. Върху лицето му имаше нещо странно, почти потиснато.

Нахри отново се обърна към Джамшид. Беше свалил обувките си и тя понечи да стори същото.

— О, не — побърза да каже той. — Ти не се събувай. Повечето ограничения тук не важат за Нахидите. — Когато пристъпиха в сенките на храма, пъхна ръце в един тлеещ мангал и размаза пепел по ръцете си. Свали шапката си и прокара покрита с пепел длан по тъмната си коса. — Това също не важи. Според мен се смята, че винаги си ритуално чиста.

На Нахри й се прииска да се изсмее. Определено не се чувстваше „ритуално чиста“. Все пак го последва в храма, оглеждайки се одобрително наоколо. Отвътре мястото беше огромно и доста тъмно, подът и стените бяха покрити с обикновен мрамор. Масивен огнен олтар от фино полирано сребро доминираше помещението. Пламъците в него танцуваха весело и изпълваха храма с топлото ухание на горящ кедър.

Около дузина души, мъже и жени, чакаха пред олтара. Бяха облечени в дълги алени роби, пристегнати в кръста със светлосин шнур. Също като Джамшид, главите им не бяха покрити, с изключение на един възрастен мъж, чиято заострена светлосиня шапка бе висока на половината от ръста му.

Нахри ги погледна неспокойно, стомахът й пърхаше от нерви. И така се чувстваше като пълен провал в лечебницата, където само Нисрийн можеше да види грешките й. Да бъде тук, в храма на предците си, посрещната като лидер, бе истински плашещо.

Джамшид посочи десетките ниши в стените на храма, изработени от богато гравиран мрамор, и входовете им, обградени от пищно изтъкани завеси.

— Пазим тези светилища за най-видните фигури от историята ни. Най-вече за Нахидите и афшини, макар че от време на време сред тях успява да се промъкне и някой от нас, с не толкова благородна кръв.

Нахри кимна към първата ниша, покрай която минаха. Вътре имаше внушителна каменна статуя, изобразяваща мускулест мъж, възседнал летящо шеду.

— Кой е това?

— Зал е-Нахид, най-малкият внук на Анахид. — Джамшид посочи ревящото шеду. — Именно той ги опитомил. Зал изкачил най-високите върхове на Бами Дуня, планинските земи на перитата. Там открил предводителите на глутницата на шедутата и се борил с тях, докато не ги подчинил. Те го отнесли в Девабад на гърбовете си и останали тук в продължение на поколения.

Очите на Нахри се разшириха.

— Преборил се с магически летящ лъв и го подчинил на волята си?

— Няколко от тях.

Нахри погледна към следващото светилище. В него беше изобразена жена с доспехи, стиснала копие в едната си ръка. Каменното й лице беше свирепо… ала онова, което удиви Нахри, бе фактът, че то бе пъхнато под собствената й подмишница.

— Иртемиз е-Нахид — обясни Джамшид. — Една от храбрите ти предшественички. Удържала нападение на Кахтаните над храма преди около шестстотин години. — Той посочи следи от изгорено по-високо на стената, които Нахри не беше забелязала досега. — Опитали се да го изгорят с колкото се може повече деви, натъпкани вътре. Иртемиз използвала уменията си, за да угаси пламъците, след което забила копието си в окото на кахтанския принц, предвождащ нападението.

Нахри се олюля.

— В окото?

Джамшид сви рамене; изобщо не изглеждаше впечатлен от тази кървава информация.

— Имаме сложна история с джиновете. В крайна сметка тя си платила за това. Отсекли главата й и хвърлили тялото й в езерото. — Капитанът поклати печално глава и долепи длани. — Дано намери покой в сянката на Създателя.

Нахри преглътна. Май й стигаше толкова семейна история за днес. Отдръпна се от светилищата, но въпреки усилията си да не им обръща внимание, едно от тях привлече погледа й. Обрамчено с гирлянди от рози и ухаещо на свеж тамян, то съдържаше фигурата на стрелец, възседнал кон. Беше се изправил, висок и горд, в стремената и гледаше назад, обтегнал тетивата на лъка си, за да се прицели в преследвачите си.

Нахри се намръщи.

— Това да не би да…

— Съм аз? — Нахри подскочи при гласа на Дара, появил се зад нея като призрак. — Така изглежда. — Наведе се над рамото й, за да разгледа по-добре светилището, при което димният мирис на косата му погъделичка ноздрите й. — Това да не са пясъчни бълхи , под копитата на коня ми? — Той се изкикоти, разглеждайки с грейнали от развеселеност очи рояка насекоми около копитата на коня му. — Много находчиво. Бих искал да мога да се запозная с онзи, който е дръзнал да пъхне това вътре.