Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Паланкинът, който отнасяше Нахри от двореца, изобщо не приличаше на онзи, с който беше пристигнала, уютната „цветна кутия”, която беше делила с подразнения афшин. Символ на високото й положение, този би могъл да побере половин дузина души и беше носен от двойно повече. Вътрешността му беше смущаващо пищна, препълнена с брокатени възглавници, недокоснато буренце с вино и висящи копринени пискюли, ухаещи на тамян.

И напълно покрити прозорци. Нахри отново подръпна копринената материя, но тя беше здраво зашита. Наведе поглед към ръката си, осенена от друга идея, и отвори уста.

— Недей — остро каза Нисрийн. — Дори не си помисляй да изгориш завесите. Особено не и на този твой човешки език. — Тя изцъка. — Знаех си, че онова кахтанско момче ще ти окаже лошо влияние.

— Всъщност е крайно полезно влияние — отвърна Нахри, но се облегна назад, хвърляйки подразнен поглед на покритите прозорци. — За първи път от месеци насам излизам от двореца. Логично е да се предположи, че бих искала да видя града, който предците ми са построили.

— Ще видиш Великия храм, когато пристигнем. Нахидите не бива да се смесват с простолюдието; това би ти навлякло позор.

— Дълбоко се съмнявам — измърмори Нахри и като кръстоса крака, потропа по един от подкрепящите колове. — А ако аз отговарям за девите, не мога ли да променя правилата? Месото вече не е забранено. Бану Нахида има право да общува с когото си поиска, както си поиска.

Нисрийн пребледня леко.

— Тук не правим нещата по този начин.

Звучеше по-притеснена и от Нахри. Поканата да посетят Великия храм беше дошла предишния ден без предупреждение и Нисрийн беше прекарала всяка минута оттогава насам, опитвайки се да подготви Нахри с припрени лекции върху етикета и религиозните ритуали на девите, които, общо взето, влизаха в едното и излизаха през другото й ухо.

— Бану Нахри… — Нисрийн си пое дълбоко дъх. — Умолявам те, отново, да помислиш какво означава този момент за племето ни. Нахидите са най-почитаните ни фигури. Прекарахме години, скърбейки по тях, години, в които вярвахме, че загубата им означава край на всичко, докато ти…

— Да, до моето чудодейно завръщане, знам.

Само че Нахри изобщо не се чувстваше като чудо. Чувстваше се като самозванка. Размърда се, чувствайки се неудобно в церемониалните дрехи, които беше принудена да облече: бледосиня рокля, украсена изящно със сребърни нишки, и панталон от тъкано злато, с ръбове, натежали от ситни перли и мъниста от лапис лазули. Бяла коприна забулваше лицето й, бял чадор, ефирен като облаче дим, покриваше косата й и се спускаше до петите й. Нямаше нищо против чадора, но от украшението, което го задържаше на място — тежка златна диадема, искряща от сапфири и топази, и лентата от миниатюрни златни дискове, която опасваше челото й, я болеше главата.

— Стига си си играла с това — посъветва я Нисрийн. — Ще го събориш. — Паланкинът потрепери и спря. — Чудесно, пристигнахме… о, дете, недей да правиш физиономия. Не е особено вдъхновяващо. — Нисрийн отвори вратата. — Хайде, Бану Нахида.

Нахри надникна навън, зървайки за първи път Великия храм на Девабад. Според Нисрийн това бе една от най-старите постройки в Девабад и действително изглеждаше така — също толкова огромна и внушителна, колкото великите пирамиди в Египет. Представляваше зикурат, също като двореца, но по-малък и по-стръмен, стъпаловидна пирамида с равен връх, изработена от тухли, с месинг по ръбовете. Зад храма имаше кула, двойно по-висока от него. От назъбения й връх се издигаше пушек.

Между двете постройки се простираше голям вътрешен двор. Имаше и градина, проектирана от някой с изискан вкус и много по-подредена от дивата джунгла на двореца, с две дълги правоъгълни езерца, които образуваха кръст, и пищни пъстроцветни лехи. От двете страни на езерцата широки пътеки подканваха посетителя да остане по-дълго, да се разходи лениво под дъхавата сянка, покрай прастари дървета с широки ветрилоподобни листа. Целият комплекс беше обграден от стена, масивните й камъни бяха скрити зад решетки, обсипани с рози.

Изглеждаше тихо място, създадено, за да подтиква към размисъл и молитва… стига в него да нямаше — както в този момент — поне двеста души, тълпящи се развълнувано около една-единствена фигура.

Дара.

Нейният афшин стоеше в сърцето на градината, заобиколен от тълпа обожатели. Групичка деца, доста от които си бяха нарисували знаци като неговите върху бузите, го бяха дръпнали да коленичи и се бутаха, за да покажат на легендарния воин слабичките си мускули и бойни стойки. Дара се усмихваше широко, докато им отговаряше. Нахри не можеше да чуе думите му над шума от тълпата, но го видя как подръпна нежно плитката на едно момиченце и сложи шапката си върху главата на момченцето до нея. Възрастните изглеждаха също толкова запленени, по лицата им се четеше благоговение, докато се опитваха да дойдат по-близо до афшина, чиято отдавнашна смърт и потушено въстание, осъзна Нахри, вероятно го превръщаха в романтична фигура. И не само благоговение; когато Дара се усмихна със своята невероятно очарователна усмивка, Нахри чу дълбока — и подчертано женска — въздишка да се изтръгва от множеството.