Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Сприятеляване? — прекъсна го Рашид слисано. — Не се сприятеляваш с огнепоклонниците, Ализейд. Именно така те подлъгват. Сближаваш се с тях, правиш ги част от двора и Царската стража… ето как се отклони от пътя семейството ти!

Гласът на Али беше леден:

— Не може да не виждаш двуличието в това да обвиняваш някого, че ме подлъгва да се сприятелим. — Рашид се изчерви, а Али продължи: — Приключих с „Танзим”, Рашид. Не бих могъл да ви помогна, дори да исках. Вече не. Баща ми научи за парите.

Това най-сетне сложи край на тирадата на другия мъж.

— Подозира ли те в нещо друго?

Али поклати глава.

— Съмнявам се, че бих стоял тук, ако знаеше за Туран. Ала и парите са достатъчно. Сигурен съм, че хората му следят всеки мой ход, да не говорим пък за сметките ми в Хазната.

Рашид помълча за миг, част от гнева му се беше стопил.

— В такъв случай ще се спотаим за известно време. Ще почакаме около година, докато престанат да те наблюдават. Междувременно…

— Не — прекъсна го Али твърдо. — Баща ми ясно даде да се разбере, че невинни шафити ще платят, ако надуши и следа от измяна от моя страна. Не мога поема подобен риск. Нито пък се налага да го правя.

Рашид се намръщи.

— Какво искаш да кажеш, че не се налага да го правиш?

— Разбрах се с брат си — обясни Али. — Засега ще се придържам към плановете на баща ми. Когато Мунтадир стане цар, ще ми даде повече власт в решаването на въпросите, които засягат шафитите. — Гласът му се извиси от вълнение; от онзи ден в ума му се въртяха цял куп идеи. — Рашид, само си помисли какво бихме могли да сторим за шафитите, ако имаме цар, който открито подкрепя целите ни. Бихме могли да организираме работни програми, да разширим сиропиталището с пари от хазната…

— Брат ти? — повтори Рашид невярващо. — Мислиш, че Мунтадир ще ти позволи да помогнеш на шафитите… и то с пари от двореца? — Той присви очи. — Не може да си чак толкова наивен, Али. Единственото, което брат ти ще направи с хазната, е да я изпразни, за да плаща за вино и танцьорки.

— Не е вярно — възрази Али. — Той не е такъв.

— Той е точно такъв — отвърна Рашид. — Освен това ти не си се подчинил, не и наистина. Ако действително беше лоялен, щеше да ни арестуваш. — Той кимна грубо към документите за пенсия. — Аз щях да бъда мъртъв, не изпратен в пенсия.

Али се поколеба.

— С теб имаме различни идеи за това как да помогнем на шафитите. То не означава, че искам да те нараня.

— Или пък знаеш, че сме прави. Поне част от теб го знае. — Рашид остави думите да увиснат във въздуха, а после въздъхна; изведнъж сякаш се състари с десет години. — Няма да можеш да продължиш по този начин, Ализейд — предупреди го. — Да маневрираш между лоялността към семейството ти и лоялността към онова, което знаеш, че е правилно. Много скоро ще ти се наложи да направиш избор.

Вече го сторих. Защото колкото и да не беше съгласен първоначално с плановете на баща си за Нахри, Али започваше да вижда докъде могат да доведат те. Един брак между емира и Бану Нахида можеше да донесе истински мир между деви и гезирци. А една Бану Нахида, отгледана в света на човеците, която все още изглеждаше като човек, нима не би могла да подтикне племето си да бъде по-толерантно към шафитите? Али виждаше шанс, истински шанс да разчупи статуквото в Девабад и да се погрижи парченцата да се приземят както трябва.

Само че не можеше да го направи от затворническа килия. Подаде документите за пенсиониране на Рашид.

— Трябва да ги вземеш. Върви си у дома, Рашид.

— Няма да се върна в Ам Гезира — заяви остро другият мъж. — Няма да си тръгна от Девабад. Сестра Фатумай няма да напусне сиропиталището, а Хано няма да престане да освобождава шафитски роби. Работата ни е по-голяма от всеки един от нас. Мислех, че смъртта на шейх Анас те е научила на това.

Али не отговори. Истината бе, че смъртта на Анас — онова, което беше довело до нея, онова, което беше дошло след това — бе научила Али на доста неща. Ала подозираше, че не бяха уроци, които Рашид би оценил.

Нещо в изражението на другия мъж се пропука.

— Ти беше моя идея. Моя надежда. Анас се колебаеше дали да те вербуваме. Мислеше, че си прекалено млад. Аз го убедих. — Гласът му беше пропит с разочарование. — Може би беше прав.

Извърна се и се отправи към вратата.

— Повече няма да те безпокоим, принце. Ако размислиш, знаеш къде да ме намериш. И се надявам да го сториш. Защото, когато се изправиш пред своя Съдник, Ализейд… когато те попитат защо не си се застъпил за онова, което си знаел, че е правилно… — Той замълча за миг, преди следващите му думи да открият сърцето на Али като стрела. — Лоялността към семейството ти няма да те оправдае.