Шеннон Чакраборти - Град от месинг

И върху всеки един от тях имаше по един смарагд.

— Робски вместилища — прошепна тя потресено.

Картир кимна, присъединявайки се към нея до най-близкия рафт.

— Действително. Всички, които успяхме да открием след смъртта на Маниже и Рустам.

Свещенослужителят замълча. В мрачната тишина на стаята Нахри би могла да се закълне, че чува тихите звуци на дишане. Погледът й се спря върху най-близкото вместилище, върху пръстен толкова подобен на този на Дара, че с мъка откъсна очи от него.

Някога и той е бил такъв — осъзна тя, — душата му била пленена в продължение на векове. Потънал в сън, докато поредният жесток господар не го събуди, за да изпълнява заповедите му. Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да се овладее.

— Защо са тук? — попита. — Искам да кажа, без някой Нахид, който да развали проклятието…

Картир сви рамене.

— Не знаехме какво да правим с тях, така че решихме да ги донесем тук, където да почиват близо до пламъците на първия олтар на Анахид.

Той посочи купа от кован месинг, поставена върху простичко столче в средата на стаята. Металът беше помътнял и обгорен, но сред кедровите съчки, пръснати в сърцето му, гореше ярък пламък.

Нахри се намръщи.

— Но аз мислех, че олтарът в храма…

— Онзи олтар дойде после — обясни Картир. — След като градът й беше завършен, след като ифритите бяха победени, а останалите племена — подчинени. След три века на изпитания, войни и труд.

Той вдигна прастарата месингова купа. Беше съвсем простичка, груба и без украса, достатъчно малка, за да се побере в шепите му.

— Това тук… ето какво са използвали Анахид и следовниците й, когато били освободени от Сулейман. Когато били преобразени и пуснати в тази чужда земя на мариди, без дори да знаят същинските размери на своите умения, нито как да се грижат за себе си и да се защитават. — Той положи внимателно купата в ръцете й и срещна погледа й, очите му бяха настойчиви. — Величието отнема време, Бану Нахида. Нерядко най-могъщите неща имат най-скромното начало.

Нахри примига, очите й бяха внезапно овлажнели. Извърна смутено поглед и Картир взе купата, връщайки я безмълвно на мястото й, преди да се отправи към вратата.

Когато излязоха в коридора, посочи тесен, огрян от слънцето свод в другия му край.

— Оттам се разкрива прекрасен изглед към градината. Защо не си отдъхнете за малко? Аз ще видя дали не мога да се отърва от онази тълпа.

В гърдите на Нахри се надигна благодарност.

— Благодаря ти — успя да отвърне най-сетне.

— Не е нужно да ми благодарите. — Картир долепи длани. — Искрено се надявам отново да ни посетите. Моля ви, знайте, че от каквото и да имате нужда, ние сме на ваше разположение.

И като се поклони отново, той си тръгна.

Нахри мина под свода и се озова в малък павилион. Високо на третото ниво на зикурата, той бе просто малко кътче, скрито зад каменна стена и параван от саксии с финикови палми. Картир вероятно беше прав за изгледа, но Нахри нямаше никакво желание отново да види тълпата. Рухна в един от ниските тръстикови столове и се опита да се овладее.

— Наар — прошепна, отпускайки дясната си ръка в скута, и загледа как в шепата й лумна пламъче.

Напоследък често го измагьосваше, вкопчвайки се в това напомняне, че все пак е способна да научи нещо в Девабад.

— Може ли да се присъединя към теб? — попита мек глас.

Нахри затвори шепа, угасявайки пламъка, и се обърна. Дара стоеше на прага с непривично смутен вид.

Тя махна към другия стол.

— Заповядай.

Той се настани насреща й и се приведе напред, подпрял ръце върху коленете си.

— Съжалявам. Наистина мислех, че е добра идея.

— Сигурна съм, че е така.

Нахри въздъхна и свали воала си, смъквайки тежката диадема, която придържаше чадора на мястото му. Не пропусна да забележи начина, по който погледът на Дара се плъзна по лицето й, нито я беше грижа. Нека се поизмъчи малко… тя със сигурност достатъчно се беше измъчвала заради него.

Дара наведе очи.

— Спечелила си си поклонник в лицето на Картир… как само ми се накара току-що.

— Напълно заслужено.

— Несъмнено.

Нахри го погледна. Изглеждаше нервен, потриваше длани в коленете си.

Тя се намръщи.

— Добре ли си?

Дара застина.

— Добре съм. — Видя го да преглъща. — Е, какво мислиш за Джамшид?

Въпросът му я обърка.

— Аз… много е мил. — В крайна сметка това беше истината. — Ако баща му поне малко прилича на него, нищо чудно, че се е издигнал толкова високо в двора на Гасан. Струва ми се много дипломатичен.