Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Да извадя огнен саламандър от нечие тяло, е нещо просто? — Нахри потрепери. — Все още не разбирам защо избра това за първата ми задача. Не виждам защо изобщо имам първа задача. В човешкия свят лекарите се обучават в продължение на години, а от мен се очаква просто да изляза и да започна да изрязвам магически влечуги от телата на хората, след като съм те слушала няколко…

— Тук правим нещата по друг начин — прекъсна я Нисрийн и като тикна чаша чай в ръцете й, й даде знак да се върнат в стаята. — Пийни малко чай. И седни — добави, махвайки към един стол. — Не можеш да приемаш посетители, изглеждаща по този начин.

Нахри се подчини. Нисрийн извади гребен от една ракла и се зае с косата й, разресвайки я надолу, за да я раздели на плитки. Нахри затвори очи, наслаждавайки се на острите зъбци на гребена и умелото подръпване на пръстите на Нисрийн.

Чудя се дали майка ми някога е сплитала косата ми.

Мъничката мисъл изплува в ума й — пукнатина в бронята, зад която Нахри беше затворила тази част от себе си. Беше глупава мисъл; доколкото разбираше, тя едва-що се е била родила и майка й е била убита. Маниже никога не бе имала възможност да сплете косата й, нито да я види как прохожда; не беше живяла достатъчно дълго, за да научи дъщеря си на магията на Нахидите, нито да я чуе да се оплаква от арогантни красиви мъже, нямащи търпение да се втурнат след опасността.

Гърлото на Нахри се сви. В много отношения беше по-лесно да смята родителите си за безотговорни копелета, задници, които я бяха изоставили. Може и да не си спомняше майка си, но мисълта как жената, която й беше дала живот, е била жестоко убита, не бе нещо, което можеше да пренебрегне лесно.

Както и факта, че неизвестният й баща може би все още беше в Девабад. Нахри можеше само да си представя слуховете, които се вихреха за това , ала Нисрийн я беше предупредила, че баща й е тема, която бе най-добре да избягва. Царят очевидно не беше останал никак доволен да научи за прегрешението на Маниже.

Нисрийн довърши и четвъртата й плитка, втъквайки стръкче сладък босилек в края й.

— За какво е това? — попита Нахри, търсейки нещо, което да я отвлече от мрачните й мисли.

— За късмет. — Нисрийн се усмихна с мъничко смутен вид. — То е нещо, което жените от племето ми правеха с момичетата у дома.

— У дома?

Нисрийн кимна.

— Родом съм от Аншунур. Поселище в южното крайбрежие на Девастана. Родителите ми бяха духовници; предшествениците ми ръководеха тамошния храм в продължение на векове.

— Наистина ли? — Нахри се изпъна, заинтригувана. След Дара беше странно да е с някой, който говореше толкова открито за миналото си. — Какво те доведе в Девабад?

По-възрастната жена като че ли се поколеба, пръстите й върху плитките на Нахри потрепнаха.

— Всъщност бяха Нахидите — отвърна тихо, а когато Нахри се намръщи, обясни; — Родителите ми бяха убити при едно нападение на мародерстващи джинове, когато бях съвсем млада. Бях тежко ранена, така че оцелелите ме доведоха в Девабад. Майка ти ме излекува, а после тя и брат й ме взеха в семейството си.

Нахри беше ужасена.

— Съжалявам — избъбри. — Нямах представа.

Нисрийн сви рамене, макар че Нахри зърна скръб да припламва в тъмните й очи.

— Няма нищо. Не е нещо необичайно. Хората носят приношения в храмовете си; те са богата мишена за нападения. — Тя се изправи. — А аз имах добър живот с Нахидите. Работата в лечебницата ми носи удовлетворение. Макар че, като стана дума за вярата ни… — Нисрийн прекоси стаята, за да отиде при забравения огнен олтар в другия край. — Виждам, че отново си оставила олтара си да угасне.

Нахри потръпна.

— От няколко дни не съм сменявала маслото.

— Нахри, говорихме за това.

— Знам. Съжалявам.

При пристигането й девите й бяха подарили личния огнен олтар на Маниже, изделие от метал и вода, реставрирано и излъскано до съвършенство, което я изпълваше с чувство на вина. Стигаше й някъде до кръста — сребърна купа, пълна с вода, която постоянно къкреше благодарение на мъничките маслени лампи от стъкло, които се полюшваха на повърхността й. Купчина кедрови пръчки тлееха върху малката сфера, която се издигаше в средата на купата.

Нисрийн напълни лампите от сребърната кана с масло, която стоеше наблизо, и извади кедрова пръчка от светените уреди за поддръжка на олтара. Запали пламъците с нейна помощ и даде знак на Нахри да се приближи.

— Трябва да се опиташ да се грижиш по-добре за него — смъмри я, макар че гласът й си остана мек. — Вярата ни е важна част от нашата култура. Притесняваш се да лекуваш пациент? Тогава защо не докоснеш същите уреди, които бабите и дядовците ти са докосвали някога? Коленичи и се помоли така, както би го сторила майка ти, преди да опита някоя нова процедура. — Тя даде знак на Нахри да наведе глава. — Почерпи сила от единствената връзка със семейството ти, която ти е останала.