Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Благодаря ти — каза Нахри и махна към прозрачните завеси, зад които беше градината. — Можеш да го оставиш ей там.

Стана от леглото и уви мек шал около голите си рамене. Пръстите й докоснаха малката тежест на хълбока й, както правеха поне дузина пъти на ден. Камата на Дара. Беше й я дал, преди да потегли на своята глупава, самоубийствена мисия да намери ифритите.

Нахри затвори очи, потискайки болката в гърдите си. Мисълта за нейния афшин, който се разгневяваше толкова лесно, заобиколен от джинове войници, издирващ същите ифрити, които едва не ги бяха убили, бе достатъчна, за да накара дъха й да секне.

Не — заповяда си. — Дори не започвай . Да се измъчва за Дара, нямаше да помогне на никого от тях; той бе напълно способен да се грижи за себе си, а тя нямаше нужда от нищо, което да я отвлича. Особено днес.

— Да среша ли косата ви, господарке? — попита прислужницата с тъничко гласче, изтръгвайки я от мислите й.

— Какво? Не… и така си е добре — отвърна Нахри разсеяно, приглаждайки рошавите къдрици над раменете си, и прекоси стаята за чаша вода.

Момичето стигна по-бързо до каната.

— Дрехите ви тогава? — попита, докато пълнеше една чаша. — Погрижих се церемониалните одежди на Нахидите да бъдат изчистени и изгладени…

— Не — прекъсна я Нахри по-рязко, отколкото беше възнамерявала. Момичето се сви, сякаш го бяха зашлевили, и Нахри потръпна при вида на страха върху лицето му. Не беше възнамерявала да го уплаши. — Съжалявам. Виж… — Нахри опита да си спомни името му, ала всеки ден я заливаха с толкова много нова информация, че не успя. — Ще ме оставиш ли сама за мъничко?

Момичето примига като уплашено коте.

— Не. Аз… искам да кажа… не мога да си тръгна, Бану Нахида — прошепна то умолително. — Трябва да бъда на разположение…

— Аз ще се погрижа за Бану Нахида тази сутрин, Дунор — разнесе се спокоен, премерен глас откъм градината.

Момичето се поклони и изчезна, преди онази, която беше проговорила, да разтвори завесите. Нахри вдигна очи към тавана.

— Някой би могъл да си помисли, че ходя насам-натам и подпалвам хората и им сипвам отрова в чая — оплака се тя. — Не разбирам защо всички тук толкова се страхуват от мен.

Нисрийн влезе в стаята съвършено безшумно. По-възрастната жена се движеше като призрак.

— Майка ти се радваше на доста… страховита репутация.

— Да, но тя е била истинска Нахида — възрази Нахри. — Не изгубен шафит, който не може да измагьоса дори един пламък.

Присъедини се към Нисрийн в павилиона с изглед към градината. Белият мрамор розовееше на светлината на зората, две малки птички чуруликаха и се плискаха в шадравана.

— Минаха само няколко седмици, Нахри. Дай си време — каза Нисрийн и добави със сардонична усмивка: — Много скоро ще си в състояние да измагьосаш достатъчно пламъци, че да изгориш лечебницата. А ти не си шафит, въпреки външния ти вид. Сам царят го каза.

— Е, радвам се, че е толкова сигурен — промърмори Нахри.

Гасан беше изпълнил своята част от сделката им, оповестявайки пред всички, че Нахри е отдавна изгубената чистокръвна дъщеря на Маниже, и заявявайки, че човешкият й вид се дължи на проклятие на маридите.

Ала самата Нахри все още не беше убедена. С всеки изминал ден в Девабад тя все по-ясно усещаше разликите между чистокръвни и шафити. Въздухът се стопляше край елегантните чистокръвни; те дишаха по-дълбоко, сърцата им биеха по-бавно и от сияйната им кожа се излъчваше опушен мирис, който пареше носа й. Не можеше да не сравнява с тях металическия дъх на алената си кръв; соления вкус на потта си; по-бавния, по-тромав начин, по който се движеше тялото й. Определено се чувстваше шафит.

— Трябва да хапнеш нещо — подхвърли Нисрийн небрежно. — Предстои ти важен ден.

Нахри взе една сладка и я завъртя в ръцете си, преди да я върне обратно; повдигаше й се. „Важен” беше меко казано. Днес бе денят, в който Нахри за първи път щеше да лекува пациент.

— Сигурна съм, че с лекота мога да убия някого и на празен стомах.

Нисрийн я изгледа. Някогашната помощничка на майка й бе на сто и петдесет години (нещо, което тя съобщаваше с лекотата на някой, обсъждащ времето), ала проницателните й черни очи нямаха възраст.

— Никого няма да убиеш — заяви равно. Изричаше всичко с такава увереност. За Нахри Нисрийн бе един от най-непоклатимо умелите хора, които беше срещала някога, жена, която не само с лекота беше предотвратила опита на Зейнаб да я посрами, но цял век се беше справяла с Бог знае какви магически болести. — Това е простичка процедура — добави тя.