Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Али се вледени; сигурно беше чул погрешно. И все пак, когато хвърли притеснен поглед на баща си, нещо друго привлече вниманието му.

Стражите ги бяха последвали. И блокираха вратата.

Безмълвен ужас сграбчи сърцето му. Вкопчи се в парапета, чувствайки се така, сякаш някой беше издърпал килима изпод краката му. Гърлото му се сви и той погледна към земята далече под тях, изкушен за миг да скочи.

Гасан дори не го погледна; изражението, с което съзерцаваше своя град, бе съвършено спокойно.

— Учителите ти открай време хвалеха колко те бива с числата. „ Остър ум има синът ви за числа — казваха ми. — От него ще излезе отличен служител на Хазната.” Предполагах, че преувеличават; отхвърлях вечното ти опяване за въпросите с валутата като още една от твоите ексцентричности. — Нещо потрепна върху лицето му. — А после членовете на „Танзим” започнаха да надхитрят най-добрите ми счетоводители. Според тях средствата им били невъзможни за проследяване, финансовата им система била коварна бъркотия, създадена от някой със задълбочени познания в областта на човешките финанси… и твърде много свободно време. Беше ми непоносимо дори това да заподозра нещо такова. Несъмнено моят син, моята плът и кръв, никога не би ме предал. Знаех обаче, че най-малкото би трябвало да проверя сметките ти. Сумите, които редовно теглиш, Ализейд? Бих казал, че или издържаш някоя особено хитра наложница, или си пристрастен към човешките опияняващи вещества… само че ти открай време разтръбяваш дразнещо надлъж и шир колко много мразиш и двете.

Али не каза нищо. Бяха го заловили.

Малка, невесела усмивка пробяга по устните на баща му.

— Слава на Всевишния, нима като никога успях да ти затворя устата? Трябваше да те обвиня в предателство по-рано в разговора ни и да си спестя нетърпимите ти коментари.

Али преглътна и притисна по-силно длани до стената, за да скрие треперенето им. Извини се. Не че това щеше да промени нещо. Нима баща му от месеци насам бе знаел, че е замесен с „Танзим”? Ами убийството на онези деви?

Парите, господи, нека да са само парите. Не можеше да си представи, че все още би бил жив, ако баща му знаеше останалото.

— Но… но ти ме направи кайд — заекна.

— Изпитание — отговори Гасан. — В което ти се проваляше катастрофално, докато появата на онзи афшин очевидно ти напомни кому си верен. — Той скръсти ръце. — Истински си задължен на брат си. Мунтадир беше най-непоклатимият ти защитник. Казва, че си готов да отрупаш с пари всеки шафит с тъжно лице, който дойде при теб със сълзи в очите. Понеже той те познава най-добре, успя да ме убеди да ти дам втори шанс.

Ето защо ме заведе в гробницата, осъзна Али, спомняйки си как Мунтадир го беше умолявал да стои настрани от шафитите. Брат му не се беше намесил директно в изпитанието на баща им (това би означавало сам да извърши предателство), но беше стигнал доста близо. Али беше поразен от неговата отдаденост. През цялото това време беше съдил брат си заради пиенето му, заради повърхностното му държание… и все пак Мунтадир вероятно бе единствената причина той все още да е жив.

— Абба — започна. — Аз…

— Спести ми оправданията си — сопна се Гасан. — Кръвта по дрехите ти и това, че този път дойде при мен със скръбта си, вместо да се обърнеш към някой мръсен шафитски уличен проповедник, са достатъчни, за да уталожат съмненията ми. — Той най-сетне срещна ужасения поглед на Али; изражението му беше толкова свирепо, че Али потръпна. — Само че ще ми спечелиш това момиче.

Али преглътна и кимна. Не каза нищо. Трябваше да повика на помощ цялата си сила, за да се задържи на крака.

— Ще ми се да вярвам, че не е нужно да си губя времето, описвайки различните наказания, които ще те сполетят, ако отново ме измамиш — продължи Гасан. — Ала като знам как гледат на мъченичеството такива като теб, нека бъда ясен: ти няма да бъдеш единственият, който ще страда. Ако дори само ти мине през ума отново да ме предадеш, ще те накарам да поведеш още сто такива невинни шафитски момчета в онази проклета лодка, разбра ли?

Али отново кимна, ала баща му не изглеждаше убеден.

— Кажи го, Ализейд. Кажи ми, че разбираш.

Гласът на Али, когато проговори, беше глух.

— Разбирам, абба.

— Добре. — Баща му го тупна по рамото толкова силно, че Али подскочи, а после посочи съсипаната му униформа. — А сега ще е най-добре да отидеш да се изкъпеш, синко. — Той го пусна. — По ръцете ти има твърде много кръв.