Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Възрастната жена я изгледа недоволно.

Нисрийн се усмихна.

— Казах ти, че можеш да го направиш. — Тя я докосна по рамото. — Поеми си дълбоко дъх и дръж иглата готова. Би трябвало да го видиш отново всеки…

— Ето!

Нахри отново зърна саламандъра, този път — близо до корема на жената. Бързо забоде иглата в стомаха й, но издутината като че ли просто се стопи.

— Ай! — извика възрастната жена, докато капка черна кръв избиваше върху роклята й. — Заболя ме!

— Тогава недей да мърдаш!

Жената изскимтя и се вкопчи в ръката на сина си.

— Не ми крещи!

Издутината се появи отново близо до яката й и Нахри отново се опита да я прободе, изтръгвайки още кръв и нов писък. Саламандърът се измъкна — сега тя ясно виждаше очертанията му — и затича по шията на жената.

— Ау! — изпищя пациентката, когато Нахри най-сетне просто сграбчи създанието, сключвайки пръсти около гърлото й. — Ау! Убиваш ме! Убиваш ме!

— Не те убивам… млъкни! — изкрещя Нахри, мъчейки се да задържи саламандъра на място, докато вдигаше иглата.

Едва бе изрекла думите и създанието под ръката й нарасна трикратно, а опашката му се уви около гърлото на жената.

Лицето на пациентката начаса потъмня, очите й станаха червени. Тя отвори уста и задращи по гърлото си, мъчейки се да си поеме въздух.

— Не!

Нахри отчаяно се опита да накара паразита да се смали, но нищо не се случи.

— Мадар! — изкрещя мъжът. — Мадар!

Нисрийн се втурна през стаята и извади малка стъкленица от едно чекмедже.

— Дръпни се — каза бързо и като отмести Нахри настрани, отметна главата на жената назад, отвори челюстите й и изсипа съдържанието на стъкленицата в гърлото й.

Издутината изчезна и жената се закашля. Синът й я потупа по гърба.

Нисрийн вдигна стъкленицата.

— Течен въглен — каза спокойно. — Смалява повечето вътрешни паразити. — Тя кимна към старата жена. — Ще й донеса вода. Нека си поеме въздух и ще опитаме отново. — Понижи глас, така че само Нахри да може да я чуе: — Намерението ти трябва да бъде по-… положително.

— Какво?

За миг Нахри беше объркана, а после предупреждението на Нисрийн й стана ясно. Саламандърът не беше започнал да души жената, когато иглата го докосна.

Беше го направил, когато Нахри й заповяда да млъкне.

Едва не я убих. Нахри направи крачка назад и събори един от подносите от масата. Той падна с трясък на пода и стъклениците се строшиха върху мрамора.

— Аз… имам нужда от малко въздух.

Обърна се към вратата, отвеждаща в градината, но Нисрийн се изстъпи пред нея.

— Бану Нахида… — Гласът й беше спокоен, но не можеше да прикрие тревогата в очите й. — Не може просто да си тръгнеш. Тази жена е поверена на твоите грижи.

Нахри мина покрай нея.

— Вече не е. Отпрати я.

Взе каменните стъпала, които се спускаха в градината, по две наведнъж, прекоси забързано грижливо поддържаните лехи с целебни растения, стряскайки двама градинари, и тръгна по една тясна пътечка, отвеждаща в дивото сърце на Царската градина.

Не мислеше къде отива, мислите й бушуваха. Изобщо не биваше да докосвам тази жена. Кого лъжеше? Тя не беше никаква лечителка. Беше крадла, измамница, която от време на време изваждаше късмет. Беше приемала уменията си за даденост в Кайро, където да лекува й се бе удавало с лекотата, с която дишаше.

Спря край канала и се облегна на рушащите се останки от каменен мост. Две морски кончета проблясваха над шуртящата вода, стрелкайки се насам-натам, докато не изчезнаха под падналия дънер на едно дърво, чиито тъмни клони стърчаха от водата като мъж, опитващ се да не се удави. Нахри им завиждаше за свободата.

В Кайро бях свободна. Заля я вълна от носталгия по дома. Копнееше за оживените улици на Кайро и познатите му миризми, за клиентите си с техните любовни проблеми и следобедите, в които приготвяше лапи с Якуб. Там често се беше чувствала като чужденка, ала сега знаеше, че не е така. Трябваше да си тръгне от Египет, за да осъзнае, че той бе нейният дом.

И никога вече няма да го видя . Нахри не беше наивна; въпреки учтивите думи на Гасан, подозираше, че е по-скоро затворничка, отколкото гостенка в Девабад. И сега, когато Дара не беше тук, нямаше към кого да се обърне за помощ. А беше очевидно, че очакват от нея да започне да се проявява като лечителка.

Загледана във водата, Нахри задъвка бузата си. Това, че в лечебницата й се беше появил пациент само две седмици след като беше пристигнала в Девабад, не вещаеше нищо хубаво и не можеше да не се зачуди как ли ще я накаже Гасан, ако некомпетентността й продължи. Дали привилегиите й — личните покои, скъпите дрехи и бижута, прислужниците и хубавата храна — нямаше да започнат да изчезват след всеки провал?