Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— То е хроника — заяви най-сетне. — Част от проклятието на ифритите.

— Хроника на какво ?

Дара би излъгал. Нисрийн би сменила темата. Ала Ализейд просто сви устни в тънка линия и отговори:

— Животи.

— Какви животи?

— Човешките господари, които са убили. — Лицето му се разкриви. — Предполагам, че за ифритите е забавно да гледат как се увеличават.

Човешките господари, които са убили . Мислите на Нахри се върнаха към безбройните пъти, в които беше съзерцавала татуировката, обвиваща се около ръката на Дара, мъничките черни линии — мътни на светлината на постоянните му пламъци. Трябва да бяха стотици.

Давайки си сметка, че принцът я гледа, тя овладя изражението си. Та нали беше станала свидетел на онова видение в Хиераполис; знаеше колко пълен беше контролът, който господарите на Дара бяха имали над него. Несъмнено не можеше да бъде винен, задето ги беше убил.

Освен това, колкото и ужасяващо да бе значението на робския знак на Дара, Нахри внезапно осъзна, че бе надвиснала друга, много по-близка заплаха. Хвърли поглед към книгите в ръката на Ализейд и усети как я залива вълна на закрилнически инстинкт, придружен от жегване на страх.

— Изучаваш го.

Ализейд дори не си направи труда да излъже.

— Интересна историйка сте съчинили двамата с него.

Сърцето на Нахри се сви.

Нахри, парченцата не пасват… Забързано изречените думи на Дара отново прозвучаха в ума й, загадката за онова, което се криеше зад тях, накарало го да излъже царя и да се впусне по следите на ифритите. Беше намекнал, че Кахтаните може би дори няма да осъзнаят, че нещо не е наред.

Ала очевидно поне един от тях хранеше подозрения.

Тя се прокашля.

— Разбирам — каза най-сетне, не успявайки да скрие напълно тревогата в гласа си.

Ализейд наведе поглед.

— Трябва да си вървиш. Гледачите ти сигурно ще се разтревожат.

Гледачите й?

— Знам пътя — отвърна, обръщайки се към неподдържаната вътрешност на градината.

— Почакай! — Ализейд застана между нея и дърветата. В гласа му се долавяше нотка на паника. — Моля те… извинявай — заговори забързано. — Не биваше да казвам това. — Той запристъпва от крак на крак. — Беше грубо… и не е първият път, в който съм груб с теб.

Нахри присви очи.

— Започвам да свиквам.

Иронично изражение пробяга по лицето му, почти усмивка.

— Умолявам те да не го правиш. — Ализейд докосна сърцето си. — Моля те. Ще те отведа обратно в двореца. — Той кимна към мокрите листа, залепнали по чадора й. — Не е нужно да се луташ обратно през джунглата само защото на мен ми липсва възпитание.

Нахри се замисли над предложението му; стори й се достатъчно искрено, а и съществуваше шанс, макар и съвсем мъничък, да успее да бутне случайно книгите му в някой от онези пламтящи мангали, по които джиновете като че ли толкова си падаха.

— Добре.

Той кимна по посока на стената.

— Насам. Нека само се преоблека.

Нахри го последва през поляната до един каменен павилион, залепен за стената, а после в простичка стая от другата му страна, наполовина по-малка от нейната спалня. Едната стена беше заета от етажерки с книги, останалата част от стаята бе скромно украсена с ниша за молитва, простичко килимче и голяма керамична плоча, върху която беше написано нещо, което приличаше на арабски религиозни стихове.

Принцът отиде до главната врата — масивна антика от тиково дърво, покрито с дърворезба. Подаде глава навън и повика някого с жест. След секунди се появи член на Царската стража и застана безмълвно пред отворената врата.

Нахри изгледа Ализейд с изумление.

— Да не би да се боиш от мен?

Той настръхна.

— Не. Ала е казано, че когато един мъж и една жена са сами в затворена стая, третият с тях е дяволът.

Нахри повдигна вежда, мъчейки се да прикрие развеселеността си.

— Е, в такъв случай предполагам, че трябва да вземем мерки. — Погледът й се спря върху водата, капеща от препаската му. — Не трябваше ли да…?

Али проследи погледа й, издаде тих, смутен звук и побърза да изчезне през един закрит със завеса свод… все така стискайки книгите в ръка.

Ама че странен мъж . Стаята беше необикновено семпла за един принц, изобщо не приличаше на пищните й покои. Тънък сламеник беше сгънат грижливо и сложен върху дървена ракла. Ниско писалище гледаше към градината, повърхността му беше отрупана с листове и свитъци, подредени под смущаващо прави ъгли. Тръстиков писец почиваше до безупречно чиста мастилница.