Шеннон Чакраборти - Град от месинг

О, изобщо не се съмнявам, че би искал да научиш цял куп неща. Докато обмисляше предложението му, Нахри го претегляше наум. Беше млад, по-млад дори от нея, почти бе сигурна в това. Привилегирован, мъничко сприхав. Усмивката му беше нетърпелива, като че ли пълна с малко повече надежда, та предложението му да е било просто случайно хрумване. Каквато и да беше мотивацията му, Ализейд искаше това.

А Нахри искаше да знае какво пише в книгите му, особено информацията, която би могла да навреди на Дара. Ако да направи това неловко момче свой учител бе най-добрият начин да предпази себе си и своя афшин, така да бъде.

Освен това… наистина искаше да се научи да чете.

Нахри се отпусна върху една от възглавниците на пода.

— Какво чакаме, тогава? — попита с най-добрия си каирски арабски и потропа с пръсти по книгата. — Да започваме.

— Нарочно се сдържаш.

Али погледна през стаята за тренировки.

— Какво?

Джамшид е-Прамух му отправи иронична усмивка.

— Виждал съм те да се биеш със зулфикар… Нарочно се сдържаш.

Погледът на Али се плъзна по дрехите на другия мъж. Джамшид беше облечен в същата тренировъчна униформа, в която и Али, съвършено бяла, та всеки удар с огнения меч да изпъква, но докато дрехите на Али бяха недокоснати, униформата на Джамшид бе обгорена и покрита с петна от въглен. Устната му кървеше, а дясната му буза беше подута от един удар, който го беше запратил на пода.

Али повдигна вежда.

— Имаш интересна идея за това какво означава някой да се сдържа.

— Как ли пък не — отвърна Джамшид на дивастийски. Също като баща си и той говореше джинистански с лек акцент, намек за годините, които бяха прекарали в отдалечените краища на Девастана. — Би трябвало да съм в много по-лошо състояние. Малки горящи късчета от Джамшид е-Прамух, пръснати по целия под.

Али въздъхна.

— Не ми е приятно да се бия с един чужденец със зулфикар — призна си. — Дори ако използваме само тренировъчни оръжия. Не ми се струва честно. А и на Мунтадир никак няма да му хареса да се прибере и да открие най-близкия си приятел на малки горящи късчета.

Джамшид сви рамене.

— Ще знае, че сам съм си виновен. От години му опявам да ми намери някой, който да ме обучи.

Али се намръщи.

— Но защо? Страшно те бива с меч, дори още повече си добър с лък. Защо ти е да се учиш да използваш оръжие, което никога няма да овладееш напълно?

— Острието си е острие. Може и никога да не съм в състояние да извикам отровните му пламъци като един гезирец, но ако се бия рамо до рамо с твоите съплеменници, логично е да съм поне донякъде запознат с техните оръжия. — Джамшид сви рамене. — Поне толкова, че да не скачам всеки път, щом лумнат в пламъци.

— Не съм сигурен, че това е инстинкт, който би трябвало да потиснеш.

Джамшид се засмя.

— Така си е. — Вдигна оръжието. — Е, ще продължим ли?

Али сви рамене.

— Щом настояваш.

Замахна със зулфикара във въздуха. Пламъци изригнаха между пръстите му и близнаха медното острие, опариха раздвоения връх и задействаха смъртоносните отрови, с които беше покрит ръбът. Или биха го направили, ако оръжието беше истинско. Острието, което държеше, беше предвидено за тренировки и поради това — не беше напоено с отрова. Али усещаше разликата в миризмата. Повечето мъже не можеха, но пък повечето мъже не бяха тренирали до обсебване със зулфикар, откакто бяха навършили седем години.

Джамшид се хвърли напред. Али го избегна с лекота, нанасяйки удар върху яката му, преди да се завърти, понесен от инерцията си, и да се озове зад гърба му.

Джамшид се завъртя към него, опитвайки се да отбие следващия му удар.

— Не помага и това, че се движиш като проклето колибри — оплака се дружески. — Сигурен ли си, че не си наполовина пери?

Али не можа да сдържи усмивката си. Колкото и да беше странно, беше му приятно да прекарва време с Джамшид. Имаше нещо непринудено в поведението му; държеше се така, сякаш бяха равни, без да проявява нито раболепието на повечето джинове, когато се намираха в присъствието на кахтански принц, нито характерния за племето на девите снобизъм. Беше освежаващо — нищо чудно, че Мунтадир го държеше толкова близо до себе си. Трудно бе изобщо да повярваш, че е син на Каве. Изобщо не приличаше на докачливия велик везир.

— Дръж оръжието си по-високо — посъветва го Али. — Зулфикарът не е като повечето мечове; с него се правят по-малко мощни замахвания и пробождания и повече бързи срезове и странични удари. Помни, че острието обикновено е напоено с отрова; достатъчно е и най-малкото нараняване. — Размаха зулфикара над главата си, при което пламъците лумнаха. Както беше очаквал, Джамшид отстъпи назад. Али се възползва от това, че вниманието му беше отвлечено, и се наведе, прицелвайки следващия си удар в хълбоците му.