Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Наистина ли? — избъбри Джамшид. — Би било прекрасно!

Дараявахуш се усмихна, а после измъкна ловко зулфикара от ръката му.

— Определено. А това остави на гезирците. — Той вдигна оръжието и го завъртя, гледайки го как искри на слънцето. — Значи, това е прословутият зулфикар. — Изпробва тежестта му, обхождайки го с опитен поглед, а после вдигна очи към Али. — Имаш ли нещо против? Не бих искал ръцете на един — как ни наричахте? Огнепоклонници? — да омърси нещо толкова свещено за хората ти.

— Афшине… — започна Каве с натежал от предупреждение глас.

— Можеш да си вървиш, Каве — каза Дараявахуш, отпращайки го. — Джамшид, защо не отидеш с него? Нека заема мястото ти и потренирам с принц Ализейд. Чувам такива изключителни похвали за уменията му.

Джамшид хвърли поглед към Али с извинително изражение, останал без думи. Али не можеше да го вини; ако Зейди ал Кахтани се върнеше за живот и го похвалеше за уменията му със зулфикара, Али също би изгубил дар слово. Освен това арогантният блясък в зелените очи на Дараявахуш опъваше нервите му докрай. Ако искаше да го предизвика с оръжие, каквото за първи път вземаше в ръка, така да бъде.

— Всичко е наред, Джамшид. Върви с баща си.

— Принц Ализейд, това не е…

— Приятен ден, велики везире — остро каза Али, без да откъсва очи от Дараявахуш.

Али чу как Каве въздъхна. Той не можеше обаче да не се подчини на изрична заповед на един от Кахтаните. Джамшид последва неохотно баща си навън.

Афшинът го измери с много по-студен поглед в мига, в който другите двама мъже излязоха.

— Добре беше подредил сина на великия везир.

Али пламна.

— Никога ли не си ранявал някого по време на тренировка?

— Не и с оръжие, което знаех, че опонентът ми никога няма да е в състояние да овладее както трябва. — Дараявахуш вдигна зулфикара, за да го огледа, докато обикаляше около Али. — Много по-лек е, отколкото си представях. В името на Създателя, няма да повярваш какви мълви се носеха за тези неща по време на войната. Хората ми се ужасяваха от тях, казваха, че Зейди ги откраднал от ангелите, които пазят Рая.

— Винаги е така, нали? — отвърна Али. — Легендата превъзхожда фигурата от плът и кръв.

Смисълът на думите му очевидно не убягна на афшина, който придоби развеселен вид.

— Вероятно имаш право.

А после се нахвърли на Али с мощен замах, който, ако държеше в ръка сабя, щеше да му отсече главата. Само че зулфикарът не беше сабя и Али избегна удара с лекота, възползвайки се от препъването на Дараявахуш, за да стовари широката страна на оръжието си върху гърба му.

— От доста време искам да се срещнем, принц Ализейд — продължи Дараявахуш, избягвайки следващото замахване на Али. — Хората на брат ти непрекъснато говореха за теб; чух, че си най-добрият зулфикарин в това поколение, толкова талантлив, колкото и самият Зейди. Дори Мунтадир се съгласи; казва, че се движиш като танцьор и удряш като пепелянка. — Той се изсмя. — Толкова се гордее. Мило е да го видиш. Рядко се случва да чуеш някой да говори за съперника си с такава привързаност.

— Не съм му съперник — сопна се Али.

— Не? Кой тогава ще стане цар след баща ти, ако с Мунтадир се случи нещо?

Али се изпъна.

— Какво? Защо? — Внезапен ирационален страх стисна сърцето му. — Ти да не би…

— Да — отвърна Дараявахуш с пропит от сарказъм глас. — Убих емира, а после реших да се върна в Девабад и да се хваля с това, защото винаги съм се чудел какво ли би било да ми набучат главата на кол.

Али усети, че лицето му пламва.

— Хайде, хайде, не се тормози, малки принце — продължи афшинът. — Компанията на брат ти ми беше приятна. Мунтадир има вкус към удоволствията на живота и говори твърде много, когато е обърнал няколко чашки… как да не го харесваш?

Думите му разтърсиха Али, каквато вероятно беше и целта им, и той не беше готов, когато афшинът вдигна зулфикара и отново му се нахвърли. Финтира наляво, а после се завъртя по-бързо, отколкото Али бе виждал да се движи който и да било мъж, и стовари оръжието с всичка сила. Али успя да го блокира, макар и с усилие, а зулфикарът му отекна от силата на удара. Опита се да го оттласне, но афшинът не помръдна. Държеше зулфикара само с една ръка, без следа от умора.

Али стискаше здраво оръжието си, ала ръцете му трепереха около дръжката, докато острието на афшина се приближаваше до лицето му. Дараявахуш се приведе напред, натискайки с цялата си тежест.

Запали се. Зулфикарът на Али лумна в пламъци и Дараявахуш инстинктивно се дръпна назад. Бързо се съвзе обаче и замахна с оръжието си към врата на Али. Али се наведе, усещайки острието да изсвистява, докато минаваше на сантиметри над главата му. Остана наведен, за да нанесе огнен удар в коленете на афшина. Той се препъна и Али се изправи и отскочи настрани.