Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Силно?

— Така казват. Самата аз не знам. — Тя поклати глава. — Лекциите, на които ще се наслушам от малкия ми брат, ако ме хване да пия вино…

Нахри погледна към бокала си. Беше пълен… едва сега си даде сметка колко внимателно се бяха грижили прислужниците да го допълват непрекъснато… и нямаше представа колко беше изпила.

Главата й се замая.

— Аз… — Гласът й беше смущаващо завален.

Зейнаб я изгледа засрамено, притискайки ръка до сърцето си.

— Съжалявам — извини се с медено сладък глас. — Би трябвало да се досетя, че твоето… възпитание, не те е изложило на подобни неща. О, Бану Нахида, внимавай — предупреди я, когато Нахри залитна напред, подпирайки се на длани. — Защо не поспиш малко?

Нахри усети, че й помагат да си легне върху невъзможно мека купчина възглавници. Една прислужница започна да й вее с широко ветрило от палмови листа, а друга опъна тънък балдахин, за да я предпази от слънцето.

— Аз… не мога — опита се да възрази. Прозя се и зрението й се замъгли. — Трябва да намеря Дара…

Зейнаб се засмя леко.

— Сигурна съм, че баща ми може да се справи с него.

Някъде в едно ъгълче на ума на Нахри увереният смях на Зейнаб я човъркаше. Едно предупреждение се опита да разкъса мъглата на мислите й, да я изтръгне от прокрадващото се изтощение.

Но не успя. Главата й падна назад и очите й се затвориха.

Нахри потрепери и се събуди; нещо студено и влажно се допираше до челото й. Отвори очи и примига в мътната светлина. Намираше се в тъмна стая, легнала върху непознат диван, а върху гърдите й беше придърпано плетено одеяло.

Дворецът — спомни си, — пиршеството . Вокалите, които Зейнаб й беше доливала непрекъснато… странната тежест, завладяла тялото й…

Надигна се рязко. Главата й никак не беше доволна от внезапното движение и начаса възнегодува с туптяща болка в основата на черепа. Тя потръпна.

— Шшш, всичко е наред. — Една сянка се отдели от тъмния ъгъл. Жена, осъзна Нахри. Дева с очи тъмни като тези на Нахри и пепелен знак върху челото. Черната й коса беше прибрана в строг кок, лицето беше набраздено както от годините, така и от тежък труд. Приближи се до нея с метална чаша, от която се вдигаше пара. — Изпий това. То ще ти помогне.

— Не разбирам — измърмори Нахри, докато разтърсваше главата си, която я болеше. — Ядях, а после…

— Вярвам, че са се надявали да изпаднеш в несвяст от пиене сред купчина ястия с месо и да станеш за срам — отвърна жената небрежно. — Не е нужно да се притесняваш обаче. Появих се, преди да бъде нанесена сериозна вреда.

Какво? Нахри бутна чашата настрани, изгубила внезапно желание да приема неизвестни напитки от непознати.

— Но защо тя… коя си ти ? — попита объркано.

Мила усмивка огря лицето на жената.

— Нисрийн е-Киншур. Бях главната помощничка на майка ти и чичо ти. Дойдох веднага щом научих… макар да ми отне известно време да си проправя път през тълпите, празнуващи по улиците. — Тя долепи пръстите на двете си ръце в поздрав и се поклони леко. — За мен е чест да се запознаем, господарке.

Нахри, на която все още й се виеше свят, не беше сигурна как да отговори.

— Добре — смотолеви накрая.

Нисрийн кимна към димящата чаша. Каквото и да имаше вътре, от него се носеше горчив мирис, който напомняше малко на маринован джинджифил.

— Това ще помогне, повярвай ми. Рецептата е на чичо ти Рустам и му спечели много почитатели сред любителите на забавленията в Девабад. Що се отнася до първата част на въпроса ти… — Нисрийн понижи глас. — Би било разумно да нямаш доверие на принцесата; майка й Хатсет никога не е обичала семейството ти.

Какво общо има това с мен? , искаше й се на Нахри да възрази. Беше в Девабад едва от ден; възможно ли бе вече да си беше спечелила враг в двореца?

Почукване на вратата прекъсна мислите й. Нахри вдигна поглед, докато една много позната — и много добре дошла — глава надникна вътре.

— Будна си. — Дара се усмихна; изглеждаше облекчен. — Най-сетне. По-добре ли се чувстваш?

— Не бих казала — измърмори Нахри. Отпи от чая и го остави върху ниската огледална масичка до себе си с гримаса. Прибра няколко кичура коса, които бяха залепнали за лицето й, докато Дара се приближаваше. Не й се мислеше как ли изглежда. — Колко дълго спах?

— От вчера.

Той седна до нея. Определено изглеждаше добре отпочинал. Беше се изкъпал и обръснал и носеше дълга тъмнозелена връхна дреха, която подчертаваше ярките му очи. Беше обут с нови ботуши и когато се раздвижи, Нахри зърна торбата, която беше оставил на земята.