Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Бих могла да свикна с това , помисли си Нахри, сякаш след часове, отпусната в топла вана с вода, натежала от благовонни масла, и въздух, напоен с аромата на рози. Едно момиче масажираше главата й, докато й сапунисваше косата, друго разтъркваше дланите й. Нахри отметна глава назад и затвори очи.

Беше прекалено сънлива, за да си даде сметка, че в стаята се беше възцарила тишина, докато един звънлив глас не я изтръгна от унеса й.

— Виждам, че си се настанила удобно.

Нахри отвори рязко очи. Едно момиче седеше на пейката срещу нея, кръстосало деликатно крака под най-скъпата на вид рокля, която тя беше виждала някога.

Беше поразителна, с красота толкова неестествено съвършена, че Нахри в миг разбра — във вените й нямаше и капчица човешка кръв. Имаше тъмна, гладка кожа и пълни устни, а косата й беше грижливо прибрана под простичък тюрбан с цвета на слонова кост, украсен с един-единствен сапфир. Сиво-златните й очи и издължените черти толкова напомняха на младия принц, че нямаше никакво съмнение коя е. Сестрата на Ализейд, принцеса Зейнаб.

Нахри скръсти ръце върху гърдите си и се потопи по-надълбоко под мехурчетата, чувствайки се оголена и невзрачна. Другата жена се усмихна, очевидно наслаждавайки се на неудобството й, и потопи палеца на крака си във ваната. Диаманти заблещукаха върху една златна гривна около глезена й.

— В целия дворец кипи страшно вълнение заради теб — продължи тя. — Вече подготвят огромно пиршество. Ако се вслушаш, ще чуеш барабаните във Великия храм. Цялото ти племе празнува по улиците.

— Аз… извинявам се — смотолеви Нахри, не знаейки какво да каже.

Принцесата се изправи с изящество, от което на Нахри й се прииска да заридае от завист. Роклята й падаше на съвършени вълни до пода; Нахри никога не беше виждала нещо такова: розова мрежа, фина като паяжина, изтъкана в изящен цветен рисунък, с вплетени ситни перли и наложена върху тясна тъмнолилава рокля. Не приличаше на нещо, изработено от човешки ръце, това беше сигурно.

— Глупости — отвърна Зейнаб. — Няма за какво да се извиняваш. Ти си гостенка на баща ми. Радвам се да те видя доволна. — Тя махна на една прислужница със сребърен поднос, взе бяла, поръсена с пудра захар сладка и я лапна, без дори зрънце захар да изцапа начервените й устни. — Предложи ли един на Бану Нахида?

Момичето ахна и изпусна подноса. Той издрънча на земята и една сладка се търкулна в уханната вода. Очите на прислужницата бяха големи като панички.

— Бану Нахида?

— Така изглежда. — Зейнаб отправи заговорническа усмивка на Нахри; в очите й имаше злобен блясък. — Родната дъщеря на Маниже, омагьосана така, че да прилича на човек. Вълнуващо, нали? — Тя махна към подноса. — Най-добре го почисти бързичко, момиче. Имаш клюки, които да разнесеш. — Обърна се към Нахри и сви рамене. — Тук никога не се случва нищо интересно.

Преднамерената небрежност, с която беше разкрила самоличността й, остави Нахри онемяла за миг от гняв.

Изпитва ме. — Нахри овладя гнева си и си напомни историята на Дара за произхода си. — Отгледаха ме като обикновена човешка прислужница, а той ме спаси и ме доведе в един магически свят, който едва разбирам. Реагирай така, както би реагирало това момиче.

Нахри си заповяда да се усмихне смутено, осъзнавайки, че това бе просто първата от многото игри, които щеше да играе в двореца.

— О, не знам колко интересна съм аз. — Тя се взря в Зейнаб с неприкрито възхищение. — Никога досега не съм срещала принцеса. Толкова сте красива, господарке.

Очите на Зейнаб се озариха от удоволствие.

— Благодаря ти, но моля те… наричай ме Зейнаб. С теб ще бъдем приятелки, нали така?

Опазил ме Бог от такава съдба.

— Разбира се — съгласи се тя. — Стига ти да ме наричаш Нахри.

— Добре, нека да е Нахри. — Зейнаб се усмихна и й даде знак да стане. — Ела! Сигурно умираш от глад. Ще накарам да ни донесат храна в градината.

Нахри бе по-скоро жадна, отколкото гладна; горещата баня беше изсмукала и последната капчица влага от кожата й. Огледа се наоколо, ала съсипаните й дрехи не се виждаха никъде, а нямаше особено желание да разкрие още от себе си пред плашещо красивата принцеса.

— О, хайде де, не бъди срамежлива — засмя се Зейнаб, досещайки се правилно за мислите й.

За щастие, една от прислужниците се появи, понесла копринена небесносиня роба. Нахри се пъхна в нея и последва Зейнаб навън от банята по една каменна пътека, която лъкатушеше през дивата градина. Яката на Зейнаб слизаше достатъчно ниско, за да разкрие задната част на изящната й шия, и Нахри не можа да не се взре в златните закопчалки на двете огърлици, които носеше. Изглеждаха деликатни. Крехки.