Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Престани, скара се тя на себе си.

— Ализейд се опасява, че те е засегнал — каза Зейнаб, докато водеше Нахри към дървен павилион, който сякаш изникна от нищото, кацнал над едно бистро езерце. — Извинявам се. Той има злощастната склонност да казва точно това, което му е на ума.

Павилионът беше застлан с дебел бродиран килим и меки възглавници. Нахри се отпусна върху тях без покана.

— Мислех, че откровеността е добродетел.

— Невинаги. — Зейнаб седна срещу нея, сгъвайки се изящно върху една възглавница. — Разказа ми обаче за пътуването ти. Какво приключение трябва да е било! — Принцесата се усмихна. — Не можах да се сдържа да не надникна в двора на баща ми, за да видя афшина, преди да дойда тук. Бог да ми е на помощ, но е толкова красив. Дори по-красив, отколкото разказват легендите. — Тя сви рамене. — Макар че, предполагам, така и трябва да се очаква от един роб.

— Какво искаш да кажеш? — попита Нахри по-остро, отколкото беше възнамерявала.

Зейнаб се намръщи.

— Не знаеш ли? — Когато Нахри не отговори, тя продължи: — Е, то е част от проклятието, нали? Да ги направи по-привлекателни за човешките им господари?

Дара не й беше казал това и представата за красивия дев, принуден да се подчинява на прищевките на цял куп запленени господари, не бе нещо, върху което й се искаше да се замисля. Прехапа безмълвно устни и загледа как две прислужници влязоха в павилиона, понесли сребърни подноси, отрупани с храна. Тази, която бе по-близо до нея, набита жена с бицепси, дебели колкото краката на Нахри, се олюля под тежестта на своя поднос и едва не го изпусна в скута на Нахри, докато го оставяше.

— Слава на Всевишния — прошепна Нахри.

Пред нея имаше храна, достатъчна, за да засити цял квартал на Кайро. Купчини ориз с шафран, лъщящи от масло и нашарени от сушени плодове, планини от зеленчуци със сметана, камари пирожки с цвят на бадеми. Имаше тави с плоски питки с дължината на ръката й и малки глинени купи, пълни с такова разнообразие от ядки, плодове и сирена с билки, каквото Нахри не беше виждала. Ала всичко това бледнееше в сравнение с платото пред нея, онова, което едва не беше съборило прислужницата, която го беше донесла: една цяла розова риба, почиваща върху свежи билки, два пълнени гълъба и меден съд с кюфтета в гъст сос от кисело мляко.

Погледът й падна върху овален съд, отрупан с ориз с подправки, сушен зелен лимон и лъщящи от мазнина парченца пиле.

— Това да не би да е… кабса?

Нахри придърпа съда към себе си и се зае да си сипе още преди Зейнаб да успее да отговори. Умираща от глад, изтощена и хранила се единствено с престояла манна и супа от леща в продължение на седмици, Нахри не я беше особено грижа дали изглежда невъзпитана. Затвори очи, наслаждавайки се на вкуса на печеното пиле.

Докато нетърпеливо загребваше още от ориза с подправки, зърна развеселеното изражение на принцесата.

— Кой да предположи, че си такава почитателка на гезирската кухня. — Зейнаб се усмихна, ала усмивката не стигна до очите й. — Никога не съм срещала дев, който да яде месо.

Нахри си спомни, че Дара й го беше казал, но сви рамене.

— В Кайро ядях месо. — Закашля се — беше преглътнала твърде бързо и се бе задавила. — Има ли вода? — попита тя една от прислужниците.

Зейнаб, която си вземаше деликатно от купичка с лъскави черни череши, кимна към една гарафа.

— Има вино.

Нахри, която все още изпитваше подозрение към виното, се поколеба. Само че отново се беше закашляла и реши, че няколко глътки няма да й навредят.

— Да, моля… благодаря — каза, когато една прислужница напълни щедро бокал и й го подаде. Отпи голяма глътка. Беше много по-сухо от виното от фурми, което Дара беше измагьосал, свежо и хладно. И много освежаващо, сладко, без да е прекалено, с деликатна плодова нотка. — Колко е вкусно — удиви се и Зейнаб отново се усмихна.

— Радвам се, че ти хареса.

Нахри продължи да се храни, отпивайки по няколко глътки вино от време на време, за да прокара храната. Смътно си даваше сметка, че Зейнаб каканиже за историята на градината; слънцето напичаше, но откъм хладната вода повяваше лек ветрец. Някъде отдалече едва-едва долиташе звукът на стъклени камбанки. Тя примига и се облегна тежко върху меките възглавници, странна тежест се разля в крайниците й.

— Добре ли си, Нахри?

— Ммм? — Тя вдигна поглед.

Зейнаб посочи към бокала й.

— Може би няма да е зле да караш по-внимателно с това. Чувам, че е доста силно.

Нахри примига, борейки се да задържи очите си отворени.