Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Това е трик — предупреди я на дивастийски. — В мига, в който преклониш коляно пред тази пясъчна бълха, тя ще поиска нещо…

— Тази пясъчна бълха говори съвършен дивастийски — прекъсна го Гасан. — И не очаква превиване на коляно. Аз съм гезирец. Моите хора не споделят любовта на твоето племе към помпозните церемонии. За мен думата ви е достатъчна.

Нахри се поколеба. Отново погледна към войниците зад тях. Стражите ги превъзхождаха многократно, да не говорим, че младия принц очевидно ръцете го сърбяха да се сбие. Колкото и отвратителна да бе за Дара тази мисъл, това беше градът на Гасан.

А Нахри не бе оцеляла толкова дълго, без да се научи да преценява кога я превъзхождат.

— Имате думата ми — заяви тя.

— Отлично. Нека Бог порази и двама ни, ако я нарушим. — Нахри потръпна, но Гасан само се усмихна. — А сега, когато оставихме тези неприятни неща зад гърба си, мога ли да бъда откровен? И двамата изглеждате ужасно. Бану Нахида, само по дрехите ти има кръв, събирана сякаш в продължение месеци, прекарани на път.

— Добре съм — увери го Нахри. — Не всичката е моя.

Каве пребледня, но царят се разсмя.

— Вярвам, че ще те харесам, Бану Нахри. — Изгледа я изпитателно в продължение на още един миг. — Каза, че си от страната на Нил?

— Да.

— Татакалам араби?

Арабският на царя не беше много добър, но се разбираше. Макар и изненадана, Нахри отговори:

— Разбира се.

— Така си и мислех. Той е един от литургичните ни езици. — Гасан млъкна за миг и придоби замислен вид. — Моят Ализейд го изучава най-отдадено. — Той кимна към намръщения млад принц. — Али, защо не придружиш Бану Нахри до градините? — предложи и отново се обърна към Нахри: — Можеш да си починеш, да се изкъпеш, да хапнеш. Каквото поискаш. Дъщеря ми Зейнаб ще ти прави компания. Твоят афшин може да остане, за да обсъдим стратегията ни с ифритите. Подозирам, че не за последен път чуваме за тях.

— Няма нужда — възрази Нахри.

Не беше единствената. Ализейд посочи Дара и от устата му се изля порой от гезирски думи.

Царят изсъска нещо в отговор и синът му млъкна, но Нахри не беше убедена. Не искаше да ходи никъде с грубия принц и определено не искаше да се отдели от Дара.

Дара обаче кимна неохотно.

— Трябва да си починеш, Нахри. Ще се нуждаеш от силата си за идните дни.

— А ти няма?

— Колкото и да е странно, аз се чувствам съвършено добре.

Той стисна ръката й и Нахри усети как топлина стигна чак до сърцето й.

— Върви — подкани я. — Обещавам да не тръгна на война без твое разрешение — добави с остра усмивка към Кахтаните.

Докато Дара пускаше ръката й, Нахри улови внимателния поглед, с който Гасан ги наблюдаваше. Царят й кимна и тя последва принца през огромна врата.

Докато Нахри го настигне, Ализейд беше прекосил половината широк, сводест коридор. Трябваше да подтичва, за да не изостава от неговата широка крачка, хвърляйки любопитни погледи към останалата част от двореца. Онова, което видя, беше добре поддържано, но усещаше годините на прастарите камъни и рушащите се фасади.

Двама прислужници се поклониха ниско, когато минаха покрай тях, ала принцът като че ли изобщо не ги забеляза. Крачеше, без да вдига глава. Очевидно не беше наследил дипломатичната топлота на баща си и неприкрито враждебния начин, по който беше говорил на Дара, я притесняваше.

Нахри го погледна крадешком. Млад, това беше първото й впечатление. Сключил ръце зад гърба си и превил рамене, Ализейд носеше високото си слабо тяло така, сякаш наскоро се беше източил невероятно и все още свикваше с новия си ръст. Имаше издължено, изящно лице, което навярно би било дори красиво, ако не беше толкова намръщено. Брадичката му беше покрита с едва набола брада, по-скоро надежда за брада, отколкото нещо солидно. Освен медния ятаган, в колана му беше втъкната закривена кама, а на Нахри й се стори, че зърна друг, по-малък нож, привързан към глезена му.

Той й хвърли поглед, навярно с надеждата да я разгледа, както тя него, но очите им се срещнаха и той побърза да извърне поглед. Нахри потръпна, когато тишината между тях стана още по-обтегната.

Ала той беше царският син, а тя не можеше да бъде сплашена толкова лесно.

— Е — подхвана на арабски, спомнила си думите на Гасан, че изучавал този език. — Мислиш ли, че баща ти ще ни убие?

Беше просто не особено добра шега, за да разведри настроението, но лицето на Ализейд се разкриви от неприкрито неудоволствие.

— Не.

Фактът, че отговори така бързо, сякаш и сам беше обмислял този въпрос, я шокира така, че я извади от престореното й безразличие.