Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— И какво от това? — възрази принцът. — Абба, не може сериозно да вярваш, че Маниже е имала тайна дъщеря? Маниже? Жената, която наказваше с гнойни язви мъжете, дръзнали да се загледат прекалено дълго в лицето й!

Точно в този момент Нахри не би имала нищо против да притежава това умение. През последния ден я бяха нападали какви ли не създания и не беше в настроение за съмненията на Кахтаните.

— Искате доказателство, че съм Нахид? — Тя посочи извитата кама, която висеше на кръста на принца. — Подхвърлете ми ей това и ще се изцеля пред очите ви.

Дара застана пред нея и във въздуха се издигна дим.

— Това би било изключително лоша идея.

Младият войник или принц, или какъвто беше онзи с едва наболата брада и враждебното изражение начаса дойде по-близо до принца. Ръката му се спусна към дръжката на медния меч.

— Ализейд — предупреди царят. — Достатъчно. И се успокой, афшине. Ако щеш вярвай, но гостоприемството на гезирците не включва да пронизваме гостите си. Или поне не и преди да сме се запознали както трябва. — Той отправи сардонична усмивка на Нахри и докосна гърдите си. — Аз съм цар Гасан ал Кахтани, както несъмнено знаеш. Това са синовете ми, емир Мунтадир и принц Ализейд. — Той посочи седналия принц и намръщения млад мъж с меча, преди да махне към по-възрастния дев. — А това е моят велик везир Каве е-Прамух. Именно неговият син Джамшид ви придружи до двореца.

Арабските им имена прозвучаха така познато, че Нахри се сепна, учуди я и това, че двама деви заемаха толкова важни постове в служба на царското семейство. Добър знак, предполагам.

— Мир вам — каза тя предпазливо.

— И вам. — Гасан разпери ръце. — Прости съмненията ни, господарке. Работата е там, че синът ми Мунтадир е прав. Бану Маниже нямаше деца и е мъртва от двайсет години.

Нахри се намръщи. Не беше от онези, които споделяха информация ей така, но повече от всичко искаше отговори.

— Ифритите казаха, че са работили с нея.

— Да работят с нея? — За първи път Нахри зърна следа от гняв върху лицето на Гасан. — Ифритите са тези, които я убиха. Нещо, което очевидно са сторили с истинско удоволствие.

По кожата на Нахри полазиха тръпки.

— Какво имате предвид?

Отговори й великият везир.

— Бану Маниже и брат й Рустам бяха нападнати от ифрити на път към имението ми в Зариаспа. Аз… аз бях сред онези, които откриха онова, което бе останало от групата им. — Той се прокашля. — Повечето от телата не можеше да бъдат разпознати, ала Нахидите…

Той не довърши; изглеждаше така, сякаш бе на път да се разплаче.

— Ифритите набучили главите им на кол — довърши Гасан мрачно. — И натъпкали в устите им реликвите на всичките им спътници, които поробили, като допълнителна подигравка. — Около яката му се завихри пушек. — Били работили с нея!

Нахри потръпна. Не виждаше и следа от измама в мъжете на платформата… поне не и по този въпрос. Великият везир изглеждаше болен, а в сивите очи на царя имаше едва сдържана скръб и ярост.

А аз бях толкова близо до това да падна в ръцете на демоните, сторили това. Нахри бе разтърсена из основи. Имаше се за опитна в долавянето на лъжи, ала ифритите почти я бяха убедили. Предположи, че Дара беше прав за това колко опитни лъжци бяха.

Дара, разбира се, не си направи труда да скрие яростта си от ужасяващата гибел на двамата Нахиди. Гневна горещина се излъчваше от кожата му.

— Защо изобщо сте допуснали Бану Маниже и брат й да излязат извън стените на града? Не сте ли видели колко е опасно да позволите последните двама Нахиди на света да се разхождат из Девастана?

Очите на емир Мунтадир припламнаха.

— Не бяха наши затворници — заяви той разпалено. — А ифритите не се бяха мяркали от повече от век. Едва ли…

— Не… прав е да ни задава този въпрос. — Гласът на Гасан, тих и съкрушен, накара по-големия му син да млъкне. — Бог ми е свидетел, че самият аз го правя всеки ден, откакто загинаха. — Облегна се на престола си, внезапно състарен. — Рустам трябваше да отиде сам. В Зариаспа имаше мор, поразяващ целебните им билки, а той бе по-опитният в ботаниката. Само че Маниже настоя да го придружи. Тя ми беше много скъпа… и много, много упорита. Лоша комбинация, признавам си. — Той поклати глава. — По онова време толкова настояваше, че аз… ах!

Нахри присви очи.

— Какво?

Гасан срещна погледа й, в изражението му имаше нещо, което Нахри не можа да разчете съвсем. Изгледа я изпитателно в продължение на един дълъг миг, а после попита: