Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Въпреки че мястото изглеждаше достатъчно голямо, за да побере хиляда души, Нахри предположи, че сега в него има не повече от двеста души, събрани около платформа със стъпала, изваяна от същия мрамор, както и подът. Започваше да се издига от средата на помещението и най-високата й част срещаше стената срещу градината.

Погледът на Нахри начаса беше привлечен от фигурата в предната й част. Царят на джиновете седеше върху блестящ престол, инкрустиран с ослепителни скъпоценни камъни и покрит с пищна резба. От бронзовокафявата му кожа се излъчваше могъщество, абаносовочерните му одежди пушеха и се вълнуваха около стъпалата му, красив тюрбан от преплетена синя, лилава и златна коприна увенчаваше главата му. Ала от почтителния начин, по който всички в стаята бяха навели глави, ставаше ясно, че не се нуждае нито от пищни одежди, нито от трон, за да стане ясно кой властва тук.

Изглеждаше така, сякаш някога е бил красив, ала посивяващата му брада и коремът под черните одежди издаваха възрастта му. Лицето му обаче все още беше остро като на ястреб, очите му с цвят на стомана бяха ярки и бдителни.

Внушителен. Нахри преглътна с усилие и насочи вниманието си към останалите. Ако не се броеше охраната му, върху горните нива на мраморната платформа имаше трима други мъже. Първият беше по-възрастен, с превити рамене. Приличаше на дев; тъмна ивица от въглен пресичаше златистокафявото му чело.

На следващата платформа имаше още двама джинове. Единият седеше върху пухкава възглавница и бе облечен по подобие на царя, къдравата му черна коса беше разрошена, бузите му — леко зачервени. Потърка брадата си, прокарвайки разсеяно пръсти по ръба на бронзов бокал. Беше красив, с онова излъчване на охолство, което, забелязала бе Нахри, често се срещаше сред богатите и ленивите, и много приличаше на царя. Синът му, предположи тя, докато погледът й спираше върху тежкия сапфирен пръстен на кутрето му. Принц.

Зад принца стоеше по-млад мъж; облеклото му бе като това на войниците, ала тюрбанът му беше тъмноален, не сив. Беше висок, с едва набола брада и сурово изражение върху тясното лице. Въпреки че имаше същата лъскава кожа и заострените уши като чистокръвните, й беше трудно да определи племето му. Беше почти толкова тъмнокож, колкото аяанлийците, ала очите му имаха стоманеносивия цвят на гезирците.

Никой като че ли не ги забелязваше. Вниманието на краля беше приковано върху двама разправящи се мъже в краката му. Въздъхна и щракна с пръсти; начаса един босоног слуга сложи бокал с вино в протегнатата му ръка.

— … е монопол. Знам, че не едно тохаристанско семейство тъче нефритена нишка. Не бива да им бъде позволено да се обединяват всеки път, когато продават на някой агниваншийски търговец.

Добре облечен мъж с дълга черна коса скръсти ръце. Около врата му имаше наниз перли, още два обгръщаха дясната му китка. Тежък златен пръстен проблясваше върху едната му ръка.

— И откъде знаеш това? — попита другият мъж обвинително. Беше по-висок и мъничко приличаше на китайските учени, които Нахри беше виждала в Кайро. Тя мина покрай Дара, любопитна да разгледа мъжете по-добре. — Признай си: изпращаш шпиони в Тохаристан!

Царят ги прекъсна, вдигайки ръка.

— Не се ли оправих току-що с вас двамата? В името на Всевишния, защо продължавате да работите заедно? Несъмнено има и други…

Той не довърши.

Изправи се и бокалът се изплъзна от ръката му, пръсвайки се на парчета върху мраморния под; залата утихна, но той като че ли не забеляза.

Очите му се бяха впили в нейните. А после една-единствена дума изскочи от устата му, като прошепната молитва.

— Маниже?

Всички глави в просторната зала за аудиенции се обърнаха към нея. В металическите очи на джиновете — тъмна стомана и мед, злато и калай — Нахри съзря смесица от объркване и развеселеност, сякаш бе обект на шега, която все още не разбираше. Няколко души изхихикаха. Царят направи крачка напред и шумът секна.

— Жива си — прошепна той.

Сега помещението бе така притихнало, че Нахри го чу да си поема дълбоко дъх. Неколцината останали придворни между нея и престола побързаха да се отдръпнат.

Мъжът, за когото бе решила, че е принц, хвърли объркан поглед на царя, а после отново се обърна към нея, присвил очи, за да я разгледа, сякаш бе някакво странно насекомо.

— Това момиче не е Маниже, абба. Има толкова човешки вид, че изобщо не би трябвало да премине през завесата.