Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Аз съм само един мъж, така ли? Колко мило от твоя страна да споделиш загрижеността си… може би няма да е зле да изравним силите.

Дара махна с ръце към портата.

Първата мисъл на Нахри бе, че вика нея… което, макар и ласкателно, бе дълбоко погрешна преценка за уменията й. А после месинговият лъв до нея потрепери.

Нахри отстъпи назад, докато лъвът се протягаше със скърцане на метал и извиваше гръб като домашна котка. Онзи от другата страна на портата разпери крила, отвори уста и изрева.

Нахри не би предположила, че някой звук би могъл да надмине всяващия ужас рев на речната змия на маридите, ала тези можеха да се съревновават с тях. Първият лъв отговори на своя събрат също толкова мощно — страховито ръмжене, примесено с триене на скали, което я разтърси до мозъка на костите. Той избълва огнена струя дим, сякаш изкашляше топка косми, а после тръгна към Дара с мускулесто изящество в пълен контраст с металното му тяло.

Ако се съдеше по писъците на тълпата, съживяването на огнедишащи крилати лъвове не беше нещо обичайно в света на джиновете. Половината от събралите се хукнаха към изходите, ала останалите вдигнаха оръжия, придобили още по-решителен вид.

Не и шафитът… той изглеждаше напълно объркан.

— Н-не разбирам — заекна, обхождайки Дара с изпитателен поглед, докато земята трепереше. — Да не работиш с…

Ковачът също не можеше да бъде разколебан. Вдигна железния чук и се втурна напред.

Дара едва успя да вдигне косата, когато една стрела се заби в гърдите на ковача, последвана светкавично от друга, която потъна в гърлото му. Дара погледна изненадано назад, докато във въздуха отекваше тръбене.

Огромен звяр се появи от портата, водеща към базара. Два пъти по-голямо от кон, със сиви крака с дебелината на дънери, създанието изплющя с чифт подобни на ветрила уши и нададе нов гневен рев. Слон, даде си сметка Нахри. Беше виждала един веднъж, в едно имение, което беше ограбила.

Ездачът на слона се наведе, за да мине през портата, стиснал дълъг сребърен лък в ръцете си, и спокойно обходи с поглед хаоса, царящ на площада. Изглеждаше на нейните години… не че това означаваше нещо сред джиновете; Дара можеше да мине за мъж на трийсет и няколко, а беше по-стар от нейната цивилизация. Ездачът също приличаше на дев; очите и вълнистата му коса бяха черни като нейната, но беше облечен в същата униформа, както и гезирските войници.

Седеше върху слона с лекота, вдигнал крака върху седло от плат, а тялото му се поклащаше с движенията на животното. Видя го как се сепна при вида на съживените статуи и вдигна лъка си, преди да се поколебае, вероятно осъзнал, че стрелите ще са безсилни срещу месинговите зверове.

През портата се изсипаха още войници — подминаха разбягалото се множество и се разпръснаха, за да им попречат да избягат. Проблесна меден меч и някой изпищя.

Трима гезирски войници тръгнаха към Дара. Най-близкият извади оръжието си и един от лъвовете препусна натам с ръмжене, размахал металната си опашка.

— Спрете! — Стрелецът се плъзна бързо от слона, приземявайки се изящно. — Той е роб, глупаци. Оставете го на мира. — Подаде лъка си на друг мъж и тръгна към тях, вдигнал ръце. — Моля те — каза, минавайки на дивастийски. — Не ти мисля…

Погледът му падна върху знака на слепоочието на Дара и от него се откъсна задавен звук на изненада.

За разлика от него Дара изобщо не изглеждаше учуден. Ярките му очи обходиха стрелеца — от сивия тюрбан до кожените чехли, а после направи физиономия, сякаш бе изпил цяла гарафа кисело вино.

— Кой си ти?

— Аз… името ми е Джамшид. — Гласът на стрелеца бе невярващ шепот. — Джамшид е-Прамух. Капитан — добави. Погледът му се стрелкаше между лицето на Дара и лудуващите лъвове. — Ти… искам да кажа… да не… — Тръсна глава, прекъсвайки се рязко. — Мисля, че би трябвало да те заведа при моя цар. — Едва сега за първи път погледна към Нахри. — Твоята… ъ… спътница — реши — може да се присъедини към теб, ако искаш.

Дара завъртя косата.

— Това, което искам…

Нахри го настъпи силно по крака, преди да бе успял да каже още нещо. Останалите войници бяха заети с тълпата, разделяйки мъжете от жените и децата, макар че Нахри ги видя да блъскат някои съвсем малки на вид момчета до същата стена, до която и мъжете. Няколко от тях плачеха, други се молеха, проснали се на земята по начин, който й беше така познат, че трябваше да извърне очи. Не беше сигурна какво минаваше за правосъдие в Девабад, нито как царят наказваше онези, които го хулят и заплашват друго племе, но ако се съдеше по обречените погледи в очите на мъжете, докато ги нареждаха до стената, можеше да се досети.