Шеннон Чакраборти - Град от месинг

И определено не искаше да се присъедини към тях. Отправи приятна усмивка на Джамшид иззад воала си.

— Благодаря ви за поканата, капитан Прамух. За нас ще бъде чест да се запознаем с царя ви.

— Материята е прекалено плътна — оплака се Нахри и се облегна назад, пускайки завесата с подразнена въздишка. — Нищо не мога да видя.

В този миг паланкинът, който бяха донесли за тях, се люшна напред и застана под странен ъгъл, който едва не я запрати в скута на Дара.

— Качваме се по хълма, който води до двореца — обясни Дара тихо.

Дара въртеше камата си в ръце и се взираше в желязното острие с проблясващи очи.

— Ще прибереш ли това? Наоколо има десетки въоръжени войници… какво ще направиш с него?

— Носят ме на врага ми в цветна кутия — отвърна Дара и перна лекичко кретонената завеса с камата. — Бих предпочел да съм въоръжен.

— Не каза ли, че е за предпочитане пред това да бъдеш удавен от речни демони?

Той й хвърли мрачен поглед и продължи да върти ножа.

— Да видя един дев, облечен като тях… да служи на узурпатора…

— Той не е узурпатор , Дара. А Джамшид ти спаси живота.

— Не ме е спасил . — Дара изглеждаше обиден от тази мисъл. — Попречи ми веднъж завинаги да затворя устата на онзи презрян мъж.

Нахри издаде подразнен звук.

— И как точно щеше да ни помогне това да убиеш един от поданиците на царя в първия ни ден в Девабад? Тук сме, за да се помирим с тези хора и да намерим убежище от ифритите, забрави ли?

Дара направи физиономия.

— Е, добре — въздъхна и отново започна да си играе с ножа. — Но ако трябва да съм откровен, нямах намерение да сторя онова с шедутата.

— С кое?

— Шедутата… крилатите лъвове. Исках просто да запречат портата, но… — Той се намръщи с разтревожен вид. — Нахри, откакто влязохме в града, се чувствам… странно. Почти така, сякаш…

Паланкинът спря с рязко люшване и Дара млъкна. Завесите се разтвориха, разкривайки все така притеснения на вид Джамшид е-Прамух.

Нахри се показа от носилката, поразена от гледката пред себе си.

— Това дворецът ли е?

Не можеше да бъде друго; не бе в състояние да си представи, че друга сграда би могла да бъде толкова огромна. Стъпил тежко върху каменен хълм над града, дворецът на Девабад бе внушителна мраморна постройка, толкова голяма, че закриваше част от небето. Не беше особено красива — основната сграда представляваше простичък шестетажен зикурат, издигащ се към небето. Зад мраморната стена обаче зърна очертанията на две деликатни минарета и искрящ златен купол, загатващи за по-голямо великолепие там.

В стената на двореца имаше двукрила златна врата, осветена от факли. Не… не факли, а още два крилати лъва, шеду, като както ги беше нарекъл Дара, чиито усти бяха пълни с огън. Крилата им бяха разперени сковано над раменете и Нахри изведнъж ги разпозна. Татуираното крило върху бузата на Дара, пресечено от стрела. Афшинският му символ, знак за служба на някога царското семейство на Нахидите.

Моето семейство. Нахри потрепери, макар ветрецът да беше слаб.

Докато минаваха покрай факлите, Дара изведнъж се наведе и прошепна в ухото й:

— Нахри, може би ще е по-добре, ако бъдеш… неясна за потеклото си.

— Имаш предвид, че не бива да казвам на врага на предците ми, че съм лъжкиня и крадла?

Дара допря глава до нейната, впил поглед напред. Димната му миризма я обгърна и стомахът й изпърха.

— Кажи им, че семейството на Басима те е намерило в реката като малка. Задържали са те като прислужница. Кажи им, че си се опитала да опазиш уменията си скрити и че с Басима просто сте си играли и пели, когато си ме призовала, без да искаш.

Нахри го изгледа.

— Ами останалото?

Ръката му намери нейната и я стисна леко.

— Истината — меко каза той. — Доколкото е възможно. Не знам какво друго да те посъветвам.

Сърцето на Нахри заби учестено, когато влязоха в просторна градина. Мраморни пътеки пресичаха огрени от слънцето поляни, засенчени от грижливо поддържани дървета. Изящни шадравани ромоляха наблизо, изпъстрени с листа и венчелистчета. Сладостните трели на пойни птички изпълваха въздуха, смесващи се с мелодията на далечна лютня.

Когато се приближиха, Нахри видя, че първият етаж на огромния зикурат бе отворен от едната страна с четири редици дебели колони, поддържащи покрива. Имаше шадравани, пълни с цветя, а мраморният под бе почти мек, навярно изтрит от всички крака, разхождали се по него през хилядолетията. Беше зелен, с бели жилки и приличаше на трева; сякаш вкарващ градината вътре.