Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— На колко години си, Бану Нахри?

— Не съм сигурна. Мисля, че на около двайсет.

Устните на царя се свиха в тънка линия.

— Интересно съвпадение.

Не звучеше доволен.

Великият везир пламна, яростни червени петна избиха по бузите му.

— Царю, несъмнено не намеквате, че Бану Маниже… една от благословените на Сулейман и жена с безупречен морал…

— Преди двайсет години изведнъж е имала причина да избяга от Девабад и да отиде в далечно планинско имение, където е щяла да бъде заобиколена от дискретни и напълно лоялни деви? — Царят повдигна вежда. — Случвали са се и по-странни неща.

Нахри внезапно осъзна какво казват и преди да успее да я смаже, в гърдите й пламна искрица надежда, глупава, наивна надежда.

— В такъв случай… баща ми… все още ли е жив? В Девабад ли живее?

Не можа да скрие отчаянието в гласа си.

— Маниже отказа да се омъжи — заяви Гасан глухо. — Нямаше и никакви… обвързвания. Поне доколкото аз знаех.

Беше рязък отговор, който не подканваше към по-нататъшно обсъждане. Нахри обаче се намръщи, мъчейки се да осмисли чутото.

— Ала в това няма смисъл. Ифритите знаеха за мен. Ако е избягала, преди някой да успее да научи за бременността й, ако е била убита по време на пътуването й, тогава…

Не би трябвало да съм жива. Остави последната част неизречена, но Гасан изглеждаше също толкова недоумяващ.

— Не знам — призна той. — Може би си се родила, докато са пътували, макар че не мога да си представя как си оцеляла, още по-малко пък как си се озовала в човешки град в другия край на света. — Той вдигна ръце. — Възможно е никога да не научим отговорите на тези въпроси. Моля се единствено последните мигове на майка ти да са били стоплени от знанието, че дъщеря й е жива.

— Някой трябва да я е спасил — изтъкна Дара.

Царят разпери ръце.

— Знаеш толкова, колкото и аз. Проклятието, наложено върху външния й вид, е силно… възможно е да не е дело на джин.

Дара я погледна и за миг в очите му пробяга нещо неразгадаемо, преди отново да се обърне към царя.

— И за теб тя наистина не изглежда като шафит?

Нахри долови нотката на облекчение в гласа му. Заболя я, не можеше да го отрече. Очевидно, при цялата им нарастваща „близост”, чистотата на кръвта все още беше важна за него.

Гасан поклати глава.

— Изглежда точно толкова чистокръвна, колкото и ти. И ако наистина е дъщеря на Бану Маниже…

Поколеба се и по лицето му пробяга нещо; бързо го скри зад спокойната си маска, ала Нахри умееше да разчита хората и то не й убягна.

Беше страх.

— Ако е нейна дъщеря — настоя Дара, — тогава какво?

Каве бе този, който се обади пръв; черните му очи срещнаха нейните. Нахри подозираше, че великият везир, дев също като нея, не искаше царят да замаже този отговор.

— Бану Маниже беше най-надарената лечителка от Нахидите през последното хилядолетие. Ако си нейна дъщеря… — Гласът му стана благоговеен… и мъничко предизвикателен. — Създателят ни се е усмихнал.

Царят стрелна другия мъж с подразнен поглед.

— Моят велик везир лесно се вълнува, но, да, пристигането ти в Девабад може да се окаже истинска благословия. — Очите му се плъзнаха върху Дара. — Твоето, за сметка на това… каза, че си афшин, но все още не си дал името си.

— Пропуснал съм — отвърна Дара с хладен глас.

— Защо не го споделиш сега?

Дара вирна лекичко брадичка.

— Дараявахуш.

Все едно извади острие. Очите на Мунтадир се разшириха, а Каве пребледня. По-младият принц отново сложи ръка върху меча си и дойде по-близо до семейството си.

Дори невъзмутимият цар изглеждаше напрегнат.

— Нека сме наясно, ти си онзи Дараявахуш, който оглави бунта на девите против Зейди ал Кахтани?

Кое? Нахри се обърна рязко към Дара, но той не гледаше към нея. Вниманието му беше приковано в Гасан ал Кахтани. Малка усмивчица — същата опасна усмивка, с която се беше изправил срещу шафитите на площада — играеше върху устните му.

— А… значи, хората ти си спомнят това?

— И то много добре — отвърна Гасан хладно. — Историята ни има доста да каже за теб, Дараявахуш. — Той скръсти ръце върху черната си роба. — Макар да бих могъл да се закълна, че един от предшествениците ми те обезглави при Исбанир.

Беше нарочно, разбра Нахри, обида за честта му, целяща да изтръгне по-добър отговор от Дара.

Той, разбира се, падна право в капана.

— Предшественикът ти не е направил нищо такова — заяви отровно. — Така и не стигнах до Исбанир… ако бях, днес нямаше да седиш на този престол. — Вдигна ръка и изумрудът припламна. — Бях пленен от ифритите, докато се биех с войските на Зейди в Дашт е-Лут. Несъмнено можеш да се досетиш за останалото.