Шеннон Чакраборти - Град от месинг

А и той несъмнено подценяваше опасността. Това бе мъжът, който бе скочил в зейналата паст на птицата рух със смътната мисъл да я убие отвътре. Поклати глава.

— Ами маридите, Дара, и перитата? Хайзур каза, че искат кръвта ти.

— Надявам се, че вече са си отишли. — Нахри повдигна невярващо вежди, но той продължи. — Няма да нападнат голяма група джинове. Не могат. Между расите ни съществуват закони.

— Това не ги спря по-рано.

Очите й пареха. Всичко това беше твърде много, случваше се твърде бързо.

Лицето на Дара посърна.

— Нахри, трябва да го направя… о, моля те, не плачи — примоли се, когато тя изгуби битката със сълзите, които се опитваше да преглътне. Избърса ги от бузите й, пръстите му бяха горещи до кожата й. — Дори няма да усетиш, че ме няма. Тук има толкова неща за крадене, че вниманието ти ще бъде напълно погълнато.

Шегата не можа да разведри особено настроението й. Тя извърна поглед, внезапно смутена.

— Добре — заяви глухо. — В крайна сметка нали ме доведе при царя. Това е всичко, което ми обеща…

— Недей.

Нахри се сепна, когато той внезапно взе лицето й в шепи. Впи поглед в нейния и сърцето й прескочи един удар.

Само че не направи нищо повече… макар че в очите му несъмнено припламна съжаление, докато прокарваше за миг палец по долната й устна.

— Ще се върна, Нахри — обеща. — Ти си моята Бану Нахида. Това е моят град. — Изражението му беше предизвикателно. — Нищо няма да ме задържи надалече и от двама ви.

Лодката пред Али беше направена от чист бронз, достатъчно голяма, за да побере дузина мъже. Лъчите на слънцето играеха по искрящата й повърхност, отразявани от далечното езеро под тях. Халките, които я придържаха към стената, скърцаха дрезгаво, докато тя се полюшваше на вятъра. Бяха прастари; бронзовата лодка висеше тук от близо две хиляди години.

Това беше един от най-любимите методи на екзекуция на Нахидите.

Шафитските затворници пред Али несъмнено знаеха, че са обречени, вероятно го бяха разбрали още щом ги бяха задържали. Нямаше почти никакво умоляване, докато хората на Али ги принудиха да се качат в бронзовата лодка. Знаеха, че не могат да очакват милост от чистокръвните.

Признаха си. Това не са невинни мъже. Каквито и слухове да ги бяха подтикнали, те бяха вдигнали оръжие с намерението да опустошат Квартала на девите.

Докажи лоялността си, Зейди , чу Али думите на брат си и вкорави сърцето си.

Един от затворниците, най-малкият, внезапно се отскубна от останалите. Преди стражите да успеят да го хванат, той се хвърли в краката на Али.

— Моля ви, господарю! Нищо не съм направил, кълна се! Продавам цветя на майдана. Това е всичко!

Мъжът вдигна очи, долепил длани в знак на почит.

Само че изобщо не беше мъж. Али се сепна; затворникът беше момче, изглеждаше по-младо дори от него. Кафявите му очи бяха подпухнали от плач.

Навярно доловило колебанието на Али, момчето продължи с отчаян глас:

— Съседът ми просто искаше наградата! Даде името ми, но се кълна, че нищо не съм сторил! Имам клиенти деви… никога не бих ги наранил! Заван е-Каош! Той ще гарантира за мен!

Абу Нувас издърпа момчето на крака.

— Махни се от него — изръмжа и блъсна ридаещия шафит в лодката заедно с останалите; повечето от тях се молеха, навели глави.

Разтърсен, Али запрелиства свитъка в ръцете си, хартията беше изтъняла от многобройните докосвания. Взря се в думите, които трябваше да прочете, думите, които беше изричал твърде много пъти тази седмица.

Още веднъж. Просто го направи още веднъж.

Отвори уста.

— Всички сте намерени за виновни и осъдени на смърт от благородния и озарен Гасан ал Кахтани, владетел на царството и… бранител на вярата. — Титлата беше като отрова в устата му. — Дано Всевишният се смили над вас.

Един от металурзите на баща му пристъпи напред, пукайки ръцете си с цвят на въглен, и погледна Али очаквателно.

Али се взря в момчето. Ами ако казва истината?

— Принц Ализейд — подкани го Абу Нувас.

Пламъци се увиваха около пръстите на металурга.

Али едва чу личния си страж. Вместо това в ума му отново изникна образът на Анас.

Аз би трябвало да бъда там горе . — Али свали свитъка. — От всички тук вероятно аз съм най-близо до „Танзим”.

— Кайд, чакаме. — Когато Али не каза нищо, Абу Нувас се обърна към металурга. — Направи го — изплющя гласът му.

Мъжът кимна и пристъпи напред, тлеещите му черни ръце придобиха горещия ален цвят на желязо, което някой кове. Той стисна ръба на лодката.