Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Ефектът беше незабавен. Бронзът засия и босоногите шафити запищяха. Повечето мигом скочиха в езерото; тази смърт със сигурност щеше да е по-бърза. Неколцина издържаха още миг-два, но не отне дълго. Рядко отнемаше дълго.

С изключение на този път. Момчето на неговите години, онова, което бе умолявало за милост, не беше достатъчно бързо и докато опита да скочи, разтопеният метал беше полазил по краката му и го беше пленил в лодката. В ужаса си то сграбчи ръба на лодката, вероятно с намерението да се оттласне и да скочи.

Беше грешка. Ръбовете на лодката бяха също толкова разтопени, колкото и останалата й част. Омагьосаният метал залепи здраво ръцете му и то изпищя, мъчейки се да се освободи.

— Ааааа! Не, господи, не… моля те! — изпищя отново, животински вой на болка и ужас, който се вряза в душата на Али.

Ето защо хората незабавно скачаха в езерото, ето защо това наказание всяваше такъв ужас в сърцата на шафитите. Ако не събереш смелостта да се изправиш срещу безмилостната вода, щеше да бъдеш изгорен бавно от разтопения бронз.

Али не издържа. Никой не заслужаваше да умре по този начин. Събу ботушите си и извади зулфикара от ножницата, блъскайки металурга настрани.

— Ализейд! — изкрещя Абу Нувас, но Али вече се беше покатерил в лодката.

Изсъска; пареше по-силно, отколкото очакваше. Само че той беше чистокръвен. Щеше да е нужно много повече от разтопен бронз, за да го нарани.

Шафитското момче беше пленено на четири крака, погледът му — прикован насила в горещия метал. Нямаше да види удара. Али вдигна високо зулфикара с намерението да го забие в сърцето на обреченото момче.

Твърде късно. Коленете на момчето поддадоха и вълна течен метал заля гърба му, втвърдявайки се за миг. Момчето запищя още по-силно, гърчейки се в отчаян опит да види какво става зад него. Али се олюля от ужас, докато отново вдигаше ятагана си.

Вратът на момчето все още беше гол.

Той не се поколеба. Зулфикарът лумна за живот, докато се спускаше надолу и огненото острие преряза врата на момчето с лекота, от която стомахът на Али се сгърчи. Главата му тупна и се възцари благословена тишина, единственият звук беше думкането на сърцето на Али.

Той си пое дъх на пресекулки, мъчейки се да не припадне. Кървавата сцена пред него беше нетърпима. Бог да ми прости.

Слезе със залитане от лодката. Нито един от мъжете не срещна очите му. Униформата му беше подгизнала от шафитска кръв, аленият й цвят изпъкваше на фона на бялата му препаска. Дръжката на зулфикара лепнеше в ръката му.

Без да обръща внимание на хората си, Али се отправи безмълвно към стълбите, извеждащи на улицата. Не беше слязъл и до средата, когато гаденето го надви. Свлече се на колене и повърна, а писъците на момчето отекваха в главата му.

Когато свърши, седна на земята, облегнат на хладните камъни, сам и треперещ на тъмното стълбище. Знаеше, че ще бъде посрамен, ако някой го види, кайдът на града — повръщащ и разтреперан просто защото беше екзекутирал затворник. Само че не го беше грижа. Нима му беше останала някаква чест? Той беше убиец.

Избърса мокрите си очи и потърка едно място на бузата, което го сърбеше, преди с ужас да осъзнае, че беше кръвта на момчето, засъхваща върху горещата му кожа. Затърка яростно дланите и китките си в грапавата материя на препаската си, а после избърса кръвта от лицето си с края на червения си тюрбан, символ на поста му на кайд.

Изведнъж спря, загледан в плата в ръцете си. От години мечтаеше да го носи, цял живот се беше обучавал за това.

Разви тюрбана и го пусна в прахта.

Нека абба ми отнеме титлите. Нека ме заточи в Ам Гезира. Това няма никакво значение.

Али беше дотук.

Докато Али стигне в двореца, заседанието на двора отдавна беше приключило, и макар че кабинетът на баща му беше празен, до ушите му достигна музика от градината под него. Той слезе в нея и видя баща си да се обляга на една възглавница край засенчено езерце. Чашата с вино му беше подръка, също както и наргилето. Две жени свиреха на лютни, имаше обаче и писар, който четеше от разгънат свитък. Люспеста птица с пушещи пера, магическият братовчед на гълъбите, които човеците използваха за пращане на съобщения, бе кацнала на рамото му.

Гасан вдигна поглед, когато Али се приближи. Сивите му очи се плъзнаха от непокритата му глава до опръсканите с кръв дрехи и босите крака. Тъмните му вежди подскочиха.

Писарят вдигна глава и подскочи при вида на окървавения принц; подплашен, гълъбът излетя.