Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Връхната дреха и обувките изведнъж придобиха ново значение и тя присви очи.

— Отиваш ли някъде?

Усмивката му избледня.

— Почитаема Нисрийн — обърна се той към по-възрастната жена. — Извини ме… но имаш ли нещо против да ни дадеш минутка насаме?

Черните вежди на Нисрийн подскочиха.

— Толкова различни ли са били нещата по твое време, афшин, та биха те оставили сам с неомъжено момиче от племето ни?

Дара допря ръка до сърцето си.

— Кълна се, че нямам наум нищо непристойно.

Усмихна се отново, леко дръзка усмивка, от която сърцето на Нахри прескочи един удар.

Нисрийн очевидно също не беше недостъпна за очарованието на красивия воин. Изражението й омекна, а бузите й порозовяха. Тя въздъхна и се надигна.

— Само минутка, афшине. Вероятно би трябвало да нагледам работниците, които поправят лечебницата. Искаме да започнем обучението възможно най-скоро.

Обучение? Главата на Нахри затуптя още по-силно. Надявала се бе да си почине мъничко в Девабад след изтощителното им пътуване. Мъничко зашеметена, тя просто кимна.

— Само че, Бану Нахида… — Нисрийн поспря на прага и погледна назад; в черните й очи имаше тревога. — Моля те, бъди по-внимателна край Кахтаните — предупреди я меко. — Край всеки, който не е от нашето племе.

След това си тръгна, затваряйки вратата след себе си.

Дара се обърна към Нахри.

— Тя ми харесва.

— Естествено. — Нахри махна към ботушите и торбата му. — Кажи ми защо си облечен така, сякаш отиваш някъде.

Той си пое дълбоко дъх.

— Отивам по следите на ифритите.

Нахри примига насреща му.

— Изгубил си си ума. Завръщането ти в града буквално те е накарало да полудееш.

Нахри поклати глава.

— Нещо не е наред в историята на Кахтаните за произхода ти и ифритите, Нахри. Времето, предполагаемото проклятие, наложено върху външния ти вид… парченцата не пасват.

— Кой го е грижа ? Дара, живи сме. Това е единственото, което има значение!

— Не е — възрази той. — Нахри, ами ако… ами ако в думите на Аешма за майка ти има истина?

Нахри зяпна.

— Не чу ли разказа на царя за станалото с нея?

— Ами ако лъжеше?

Нахри разпери ръце.

— Дара, за бога. Просто си търсиш каквато и да било причина да нямаш доверие на тези хора. И за какво? За да се впуснеш в някаква недомислена гонитба?

— Не е недомислена — отвърна Дара тихичко. — Не казах истината за Хайзур на Кахтаните.

Нахри се вледени.

— Какво имаш предвид?

— Хайзур не ме освободи. Той ме намери . — Ярките очи на Дара срещнаха потресения й поглед. — Откри ме преди двайсет години, облян в кръв, почти не на себе си, да се лутам из същата част на Девастана, в която уж са срещнали края си твоите роднини… край, от който ти може би тъкмо си се била спасила. — Протегна ръка и улови нейната. — А после, двайсет години по-късно, използвайки магия, която все още не разбирам, ти ме повика.

Стисна ръката й и Нахри почувства отчетливо дланта му — корава и загрубяла до нейната.

— Може би Кахтаните не лъжат, може би доколкото те знаят, това е истината. Ала ифритите знаеха нещо… и точно сега това е единственото, с което разполагаме. — В гласа му се долавяха умолителни нотки. — Някой ме върна, Нахри. Някой те е спасил. Трябва да знам.

— Дара, забрави ли колко лесно ни надвиха край Гозан?

Гласът й се прекърши от страх.

— Няма да срещна смъртта си — увери я той. — Гасан ми даде две дузини от най-добрите си мъже. А колкото и да ми е неприятно да го кажа, гезирците са добри войници. Битките като че ли са единственото, което правят добре. Вярвай ми, когато ти казвам, че ми се ще да не го знаех от личен опит.

Нахри му хвърли мрачен поглед.

— Да, можеше да споменеш миналото си в малко по-големи подробности, преди да пристигнем, Дара. Въстание?

Той се изчерви.

— Дълга история.

— Твоите май винаги са такива. — Гласът й стана горчив. — Е, значи, това е? Просто ще ме изоставиш тук с тези хора?

— Няма да е задълго, Нахри, кълна ти си. А ти ще бъдеш в пълна безопасност. Ще пътувам с техния емир. — Лицето му се изкриви. — Ясно дадох на царя да разбере, че ако с теб се случи нищо, сина му ще го сполети същото.

Нахри можеше само да си представи колко добре беше минал този разговор. Знаеше, че част от онова, което Дара казваше, има смисъл, но господи, мисълта да остане сама в този чужд град, заобиколена от интригантстващи джинове, които й имаха зъб по причини, за които тя и понятие си нямаше, я ужасяваше. Не можеше да си представи да го направи сама, да се събужда без Дара до себе си, да прекарва дните си без грубоватите му съвети и дразнещи коментари.