Джим Батчер - Фурията на курсора

— Врани — тихо промърмори юношата.

Черните устни на Варг откриха белите му зъби в опит да имитират алеранска усмивка. Разбира се, никой алеранец никога няма да изглежда толкова… безсрамно месояден.

Тави поклати глава, докато продължаваше да прехвърля възможностите на игралното поле.

— Играя лудус с вас от почти две години, сър. Мислех, че достатъчно добре съм разбрал вашите тактики.

— Някои от тях — съгласи се Варг. — Бързо се учиш.

— Не съм сигурен — сухо отвърна Тави. — Какво още трябва да изуча?

— Мен — каза Варг.

— Защо?

— Опознай своя враг. Опознай себе си. Само тогава ще можеш да победиш.

Тави наклони глава към Варг и вдигна вежди, без да каже и дума.

Канимът показа още повече зъби.

— Нима не е очевидно? Ние сме в състояние на постоянна война, алеранецо — каза той без особена враждебност, с изключение на обичайната си смущаваща интонация. После махна с ръката-лапа към дъската за лудус. — Засега войната е културна. Но това не е просто игра. Ние мерим силите си. Изследваме се един друг.

Тави вдигна поглед и се намръщи, гледайки канима.

— За да знаем как да се убиваме един друг, когато настъпи денят — каза накрая.

Варг остави мълчанието си да говори за съгласие.

Тави посвоему харесваше Варг. Бившият посланик беше последователно честен, поне що се отнася до Тави, и държеше на неясно, но непоколебимо чувство за чест. От първата им среща Варг се държеше към Тави с уважение и с нотка на веселост. По време на игрите им Тави предполагаше, че познанството в крайна сметка ще доведе до някакво приятелство.

Варг не мислеше така.

За Тави това беше отрезвяваща мисъл, може би за пет секунди. После тя стана кърваво страшна. Канимът беше това, което беше. Убиец. Щеше да изтръгне гръкляна на Тави без нито миг колебание, ако това ще послужи на неговата чест и цели. Но беше също толкова доволен, проявявайки учтива търпимост, докато не настъпи време за възобновяване на откритата война.

— Виждал съм опитни играчи, които играеха по-зле през първите няколко години — избоботи Варг. — Един прекрасен ден ти ще станеш силен играч.

Предполагаше се, разбира се, че преди това Варг няма да го е разкъсал на парчета. Тави бе обзет от внезапен неудобен импулс да прехвърли разговора на друга тема.

— От колко дълго време играете?

Варг стана и обиколи стаята с неспокойните стъпки на хищник в клетка.

— Шестстотин години, според както брои годините твоята порода. Сто години, както ги броим ние.

Устата на Тави се отвори, преди да успее да я затвори.

— Аз не знаех… това.

Варг издаде още едно насмешливо изръмжаване.

Тави закри устата си с една ръка и започна неистово да съобразява какво би могло да се каже. Очите му се върнаха към дъската на лудус и той докосна квадрата, където гамбитът на Варг беше пробил през отбраната на Тави.

— Хм. Как успяхте да постигнете това?

— Дисциплина — каза Варг. — Ти остави фигурите си в нерегулярни групи. Пръсна ги по дъската. Това намали способността им да се подкрепят взаимно, в сравнение с компактното позициониране.

— Не съм сигурен, че разбирам.

Варг пренареди фигурите така, както бяха преди конфронтацията, и Тави видя какво има предвид канимът. Неговите войски стояха в равни редици, рамо до рамо. За Тави това изглеждаше неудобно и претъпкано, но припокриващите се бойни способности с лихвите компенсираха трудността на организирането на това построение, докато неговите собствени фигури бяха разпръснати навсякъде, всяко движение — резултат от битка за някакво конкретно предимство за доминиране на дъската.

Варг възстанови масата в игрова позиция, махайки с опашка в такт с думите.

— Това е същият принцип, който вашите легиони използват срещу нашите диверсионни групи. Тяхната дисциплина намалява загубите от физическата им слабост. Никакво количество ярост не може да се сравни с дисциплината. Неразумно използваната агресия е по-опасна за теб самия от всеки враг, дете.

Тави се намръщи, гледайки дъската, и изсумтя.

— Предаваш ли се? — попита Варг.

— Играта още не е приключила — каза Тави. Той не виждаше начин да победи Варг, но ако продължи играта, може би щеше да намери възможност или Варг щеше да направи някаква грешка, от която Тави да се възползва. Затова избута рицаря си към холтъра на Варг, започвайки безмилостна размяна.

След десетина хода Тави все още не виждаше начин да победи канима. Изглежда поражението му беше неизбежно, той направи гримаса и вдигна ръка, за да положи своя Първи лорд на дъската в знак на капитулация.