Майкл Скотт - Вещерът

Коя си ти, Софи Нюман?

Коя си ти?

Джош Нюман погледна локвата в краката си.

— Нищо не става — започна той… а после млъкна. Цялата вода между камъните внезапно бе изчезнала. Можеше да види как мъничкото зелено създание се гърчи и извива върху песъчливия бряг като риба на сухо. Джош присви очи; не изглеждаше ли малко по-дебело? Лотан потрепери, дращейки в мръсния пясък. А после Джош осъзна, че създанието расте, удвоявайки размерите си при всяко потръпване.

Трябваше му само миг да порасне от няколко сантиметра до две педи дължина.

След още миг вече бе близо метър.

Имаше подчертана прилика с гущер, но докато растеше, заприличваше все повече на комодски варан. Дълги жълти раздвоени езици се стрелкаха от седемте му усти и когато вдигна глава към небето, дъхът му вонеше на развалено месо и на отдавна умрели твари от морското дъно.

Лотан потръпна и удвои отново размерите си, за да стане дълъг два метра…

— Трябва да се махаме оттук — каза напрегнато Били. Двамата с Вирджиния още държаха Дий. — Вижте му зъбите — твар като тази се нуждае от месо. А ние сме най-близката храна.

… Затресе се силно, костите му изпукаха, мускулите се размърдаха, кожата се разтегли, за да стане четири метра…

Всичките седем глави се втренчиха в петимата човеци. Четиринайсет чисто черни очи ги гледаха немигащо. А после Лотан се втурна напред с потресаваща бързина, скъсявайки разстоянието наполовина само за миг.

— Бягайте! — изкрещя Били.

— Не! — промълви Дий.

Джош загледа с ужас как създанието се разтресе диво и се удължи до осем метра, почти колкото някой от трамваите, движещи се в града отвъд залива.

— Колко голямо става това нещо? — попита Били.

— Дайте да забавим малко нещата. — Като продължаваше да държи Магьосника, Вирджиния, извади флейтата си с една ръка и я притисна към устните си. Звукът бе твърде висок за човешкото ухо и те доловиха само леко трептене във въздуха. Три чайки, летящи над тях, рухнаха от небето и цопнаха във водата, но Лотан остана незасегнат. Пристъпи по-наблизо и седемте му усти зейнаха, разкривайки многобройни редици свирепи зъби. Дебели лиги закапаха по камъните.

Дий се засмя хрипливо, а когато заговори, гласът му представляваше дрезгав шепот.

— Той е глух. Вълшебната ти флейта е безполезна.

— Разбрах го вече — промърмори Вирджиния.

По зелената кожа на Лотан затрептяха червени и черни вълни, бягащи нагоре и надолу по тялото му. После изведнъж всичкият цвят се вля в главите, обагряйки всяка от тях в различен оттенък на аленото, с изключение на средната, която бе станала близо два пъти по-голяма от останалите и сега бе чисто черна.

Джош свиваше и отпускаше юмруци. Златните му аурални ръкавици се образуваха отново и запълзяха нагоре по ръцете му, покривайки ги с метал.

Седемте глави на Лотан моментално се втренчиха в момчето.

— Джош — каза тихо Макиавели, без да откъсва очи от звяра. — Предлагам да престанеш с това, което правиш. Веднага!

— Предпазвах се с помощта на аурата си — започна Джош.

Дий се изтръгна от ръцете на Деър и Били. Малко цвят се бе върнал в пепелявобледото лице на Магьосника, но очите му още бяха оградени със сенки и той притискаше подутата си лява ръка към тялото си. Пристъпи към създанието, което надигна глави, сякаш се канеше да нападне, а после ноздрите му се разтвориха с мляскане и седемте му езика опитаха въздуха. Дий се обърна с гръб към звяра.

— Лотан не се храни само с плът. Той е нещо като вампир — изсмуква аурата на всяко живо същество. — Докторът погледна към Макиавели. — Достатъчно смел ли си да протегнеш ръката си?

— Може да съм достатъчно смел, но не съм достатъчно глупав — каза италианецът, вперил очи в създанието.

Били веднага протегна лявата си ръка и във въздуха се усети землистият мирис на червен пипер. Пурпурночервена мъгла обгърна дланта на безсмъртния.

Лотан потрепери и всичките му глави насочиха вниманието си към американеца, трепкайки с езици. Изведнъж Били изсумтя и тръгна с олюляване напред, а аурата му потече, виейки се, от ръката му към създанието. Жълтите езици залочиха ефирния червен дим от въздуха.

— Престани, Били! — каза Макиавели.

Американецът се опита да свали ръката си.

— Не мога — изпъшка той. Аурата му потъмня и потокът, носещ се през въздуха към гущера, вече се виждаше ясно. Вените по протегнатата ръка на Били се бяха издули и той засъска от болка, когато ноктите му станаха червени, а после виолетови, преди накрая да почернеят, да се напукат и изпопадат.