Майкл Скотт - Вещерът

— Така е.

— Това не беше първият ни свят, нали? — попита тя и съвършено гладкото й чело се набръчка, докато се мъчеше да си спомни.

— Не. Не помниш ли… направихме една-две… ами, може би трябва ги наречем грешки?

Изида кимна.

— Имаше няколко проби и грешки.

— Предимно грешки. Когато Дану Талис потъна, не знаехме за отровната дива магия във въздуха. Отне ни известно време да осъзнаем, че тя омърсява всичко, създадено от нас, и трябва да изчакаме няколко века, преди да започнем да градим света. — Той сви рамене. — Но откъде можехме да знаем? — Спря, внезапно зърнал старицата с бялото бастунче, която седеше на една метална пейка край тротоара. Беше обърната с гръб към катедралата и с лице към реката. — Как е стигнала дотук преди нас? — ахна той. — Когато си тръгнахме, беше още в катакомбите с Марс Ултор.

Старицата вдигна лявата си ръка и без да извръща глава, им даде знак да се приближат.

— Откъде знае, че сме тук? — прошепна Изида. — Не може да ни види, нали?

— Кой я знае на какво е способна — промърмори Озирис. — Милейди Зефания — каза той високо, приближавайки се към пейката.

— Седнете при мен. — Зефания, Вещицата от Ендор, произнесе краткото изречение като заповед.

Изида и Озирис размениха бързи погледи, преди да се разделят, за да седнат от двете страни на старицата.

— Съпругът ви ще се присъедини ли към нас, мадам? — попита Озирис, като се оглеждаше.

— В момента е зает. Той… наваксва пропуснатото — каза тя с крива усмивка. — Светът се е променил, откакто крачеше за последен път по него.

— А как се чувства? — попита Изида.

— Ами, като се има предвид какво е изтърпял, в забележително добра форма. Ядосан е, разбира се. А когато цялото това… — Тя махна неясно с ръка във въздуха и в парижката нощ се разнесе мирис на горящо дърво. — Когато цялото това вълнение свърши, мисля, че двамата с него ще проведем нелек разговор. Ако оцелеем, разбира се. — Вещицата млъкна и продължи да се взира право напред. Лицето й бе скрито под големите слънчеви очила. Бе отпуснала ръце върху бялото бастунче, опряно в паважа точно пред нея.

— Защо ни повика? — попита бавно Озирис. — Ти не говориш с нас от хилядолетия; непрекъснато взимаш страната на хората и пречиш на всичко, което правим. А сега изведнъж искаш — не, настояваш — да се срещнем.

— Хубаво е — каза Зефания на древния език на Дану Талис, пренебрегвайки въпроса. — Откога не сме седели и не сме си бъбрили така?

— Ние никога не сме си бъбрили — каза Озирис с усмивка, която разкри блестящите му бели зъби. — Ти винаги си заповядвала, изисквала и нареждала.

— Отнасяше се с нас като с деца — добави Изида с нотка на гняв в гласа.

— Та вие си бяхте деца. Авраам бе прав. Вие бяхте глезени, капризни деца. — Зефания си пое дълбоко дъх. — Но предполагам, че трябваше да се отнасям с вас… — Тя млъкна, търсейки нужната дума.

— По-мило? — предположи Изида.

— По-разбиращо? — добави Озирис.

— Щях да кажа по-твърдо. — Тя обърна лице към жената с късата черна коса. — Изглежда, някои неща не се променят.

— А някои се променят, Зефания — рече Изида. — Ти си остаряла, докато ние сме още млади и жизнени.

— Остаряла? — Вещицата се усмихна. — Външността би могла да е измамна. — Само за миг — почти твърде бързо, за да бъде забелязана — промяна затрепка по цялото тяло на Вещицата от Ендор, изведнъж кожата й стана бяла, черна, жълта, зелена и кафява. Жената на пейката стана висока, ниска, дебела, невероятно слаба, първо — стара, после — млада, а после — на средна възраст. — Аз съм — и винаги съм била — много неща. Докато вие двамата — добави тя и гласът й стана по-твърд — винаги сте били парвенюта.

— А ти винаги си била тиранка, която… — започна Изида.

— Стига — сопна се Озирис. — Всичко това е минало. Много далечно минало.

Вещицата кимна.

— Много далечно минало. И стореното си е сторено, и никой не може да го промени. — Подутите й кокалчета се стегнаха върху главата на белия бастун. — Само че вие се опитвате да промените миналото.

Изида отвори уста да заговори, но Озирис я спря с клатене на глава.

— Не се опитвайте да отричате — каза Зефания. — Знам за вашия план от хилядолетия. — Тя посегна към тъмните очила и ги смъкна надолу по носа си, после се обърна да изгледа подред двамата. Вещицата от Ендор нямаше очи; в орбитите й бяха поставени два овала от огледално стъкло. — Ах, какви неща съм виждала — рече тя. — Неизброими варианти на бъдещето, на възможното минало и на настоящето.