Майкл Скотт - Вещерът

— Като хранилище на световното знание? — предположи Озирис.

— Книгата бе създадена с една-единствена цел. Авраам знаеше, че това време ще настъпи.

— Кое време? — попита Изида.

— Като изоставихте Дий и го обявите за утлага, вие си създадохте опасен враг. Той възнамерява да унищожи всички ни.

— Как? — попита Озирис. — Дий е могъщ, но не чак толкова.

— Вече е. Сборника е у него. Той съдържа всичкото знание на света. Освен това Дий разполага със Златния близнак да му превежда. Има достъп до някои от най-старите и смъртоносни магии на света. Намерението му е да се върне назад във времето и да унищожи Древните на Дану Талис. — Тя се изкиска глухо. — Ще се погрижи всички ние да умрем в онзи ден, когато островът потъна.

Смехът на Изида отекна ясен и чист в нощния въздух. Някои туристи се обърнаха да я погледнат, усмихвайки се при този звук, но съпругът й остана с каменно лице, ококорен от смайване. Накрая смехът на Изида заглъхна и се възцари тишина. Озирис кимна.

— Да… да, би могъл да го направи. И което е по-важно, би го направил.

— Как да го спрем? — попита Изида.

— Значи най-после решихте да поискате съвет от мен?

— Моля те, Зефания — обади се Озирис.

Старицата посегна да потупа дланта му.

— Защо мислите, че освободих съпруга си от неговото проклятие? — каза внимателно тя. — Защо мислите, че изобщо го омагьосах? Трябваше да го опазя жив и здрав за този ден.

— Знаела си, че това ще стане? — попита невярващо Изида.

— Знаех, че може да стане. — Тя дръпна очилата си надолу, за да разкрие лицето си. — Дадох очите си за това.

— Къде е Марс Ултор сега? — попита Озирис.

— Отиде в Сан Франциско да убие доктор Джон Дий.

— Това изобщо не е като да караш кола. — Джош скърцаше със зъби и стискаше кормилото, докато моторната лодка, която Дий бе наел в яхтклуба на Острова на съкровищата, срещна още една вълна. Сблъсъкът бе толкова силен, че зъбите му изтракаха и той буквално подскочи върху твърдата винилна седалка.

— По-бързо, по-бързо! — подтикваше го Вирджиния Деър, без да обръща внимание на оплакванията на Джош. Тя седеше на мястото на помощник-водача и дългата й коса се вееше зад нея, опръскана с водни капчици. Когато се обърна към Джош с грейнали от вълнение сиви очи, той се изненада — изглеждаше толкова млада, че почти можеше да си я представи в неговата гимназия.

— Не — изграчи доктор Джон Дий от задния край. Английският магьосник се бе привел над кърмата, пребледнял и потен. Морската болест го бе хванала почти от мига, в който Джош внимателно изкара лодката от навеса на яхтклуба в развълнуваните води на залива. — По-бавно, по-бавно — рече жално той.

Джош трябваше да признае, че изпитва мъничко задоволство от своето превъзходство. Погледна към Вирджиния и двамата се ухилиха; после Деър кимна към лоста за газта. Джош го побутна напред и двата мощни извънбордови двигателя зареваха, биейки водата на пяна току до главата на Дий. Чу се задавеният вик на Магьосника и когато с Вирджиния се обърнаха да го погледнат пак, откриха, че се взира в тях, измокрен до кости.

— Не е смешно. Изобщо не е смешно. Ти си виновна, Вирджиния — изръмжа Дий.

— Мислех си, че малко наплискване с вода ще те събуди. — Тя погледна към Джош. — Той винаги е бил ужасен моряк. Това бе една от причините да пропусне испанската армада. Освен това винаги е имал слаб стомах — добави тя, — което прави избора му на миризма още по-изненадващ.

— Харесвам миризмата на сяра — промърмори Дий от задната част на лодката.

— Чакай малко. — Джош за момент забрави за неразположения Магьосник. — Сам ли си избираш миризмата на аурата? — За първи път чуваше за това. Зачуди се дали може да промени своята на нещо по-драматично. — Всяка миризма ли можеш да избереш?

— Разбира се. Е, с изключение на хората със златна и сребърна аура. Те нямат избор: изглежда, от незапомнени времена си миришат по един и същи начин. — Тя се обърна пак към Дий, а косата се уви около лицето й и се събра в ъгълчето на устата й, докато говореше. — Как успя да се сдобиеш с тази лодка?

— Помолих любезно — измърмори той. — Мога да бъда много убедителен, когато пожелая. — Изви се да погледне назад към яхтклуба на Острова на съкровищата, където възрастен мъж с бяла бейзболна шапка седеше на кея и се взираше озадачено във водата. После мъжът се изправи, клатейки глава, и пое обратно към сградата.

— Не сме я откраднали, нали? — попита Джош. Тази мисъл го караше да се чувства малко неловко.