Майкл Скотт - Вещерът

— Може ли да вляза?

— Заповядай — каза тихо Прометей.

Софи бутна вратата и пристъпи в стаята.

Макар че посещаваше тази къща от над десет години, тя никога не бе виждала спалнята на леля си отвътре. Двамата близнаци открай време изпитваха силно любопитство към нея. Вратата винаги бе заключена и Софи си спомни, че веднъж се бе опитала да надникне през ключалката само за да открие, че на гърба на вратата има окачено нещо, което закрива дупката. Джош дори бе опитал да се покатери на едно дърво в градината и да надникне през прозорците, но клонът се счупи под него. За щастие розовите храсти на леля Агнес смекчиха падането, макар че го надраскаха от главата до петите. Агнес не каза нищо, докато промиваше раните му със зловонна синя течност, която, освен че миришеше гадно, и пареше, но и двамата близнаци знаеха, че старицата се досеща какво са се опитвали да сторят. На следващия ден на прозорците й се появиха нови дантелени пердета.

Софи винаги си бе представяла, че стаята ще изглежда като извадена от Викторианската епоха — с тежки тъмни мебели, орнаментиран часовник с голям циферблат върху полицата на камината, стени, отрупани с картини в дървени рамки, и голямо легло с балдахин, дантелени възглавници, старомодни покривки и грозен юрган.

С изумление установи, че стаята е простичко обзаведена, дори аскетична. Беше боядисана в бяло, а по средата й бе поставено единично легло. Нямаше картини, само малък, недодялан и гладко полиран дървен шкаф до едната стена, който съдържаше малка колекция от древни артефакти. Софи предположи, че това са подаръци от родителите й за Агнес: върхове на копия, монети, дрънкулки, мъниста и зелено каменно украшение с формата на скарабей. Единственото цветно петно в стаята освен скарабея, бе капан за сънища, окачен на прозореца над горния край на леглото. Той представляваше деликатен тюркоазен кръг, в който имаше два разположени един в друг шестоъгълника, държани от златна тел. Всеки от тях бе изящно изработен от черен оникс и злато, а в центъра на вътрешния шестоъгълник имаше изумруденозелена плетеница. Софи предполагаше, че когато слънцето изгрее сутрин, светлината огрява капана за сънища и бялата стая оживява в цветовете на дъгата.

Сега стаята бе в сянка.

Нитен и Прометей стояха от двете страни на тясното легло на Агнес. Върху белите чаршафи лежеше неподвижно Никола Фламел.

Софи усети как сърцето й подскочи. Ръцете се стрелнаха към устата й.

— Нали не е…

Прометей поклати голямата си глава и момичето внезапно забеляза, че червената му коса е побеляла през няколкото часа, откакто го бе видяла за последен път. Зелените му очи бяха налети със сълзи и това ги караше да изглеждат огромни.

— Не, не е. Не още.

— Но скоро — прошепна Нитен. Посегна и притисна нежно ръка към челото на Алхимика. — Никола Фламел умира. Няма да доживее до края на деня.

Хванати подръка, подобно на всяка друга двойка, излязла на вечерна разходка, Изида и Озирис вървяха по „Ке де Монтебело“ по бреговете на Сена в Париж. Отляво, огряна в топлата златиста светлина на прожекторите, бе тяхната цел, катедралата „Нотър Дам“.

— Хубава е — каза Изида на език, който е бил древен, преди фараоните да управляват Египет.

— Много е хубава — кимна Озирис. Кехлибарената светлина се стичаше по бръснатия му череп. Беше свалил слънчевите си очила и те висяха сгънати на врата му върху бялата тениска. Изида все още носеше своите и две миниатюрни катедрали се отразяваха в черните стъкла.

Макар че наближаваше десет часа вечерта, около прочутата забележителност обикаляха много туристи — може би дори повече от нормалното. Унищожаването на гаргойлите по-рано тази седмица бе привлякло вниманието на медиите от цял свят. Някои твърдяха, че това е терористичен акт или вандализъм, други предполагаха, че се дължи на глобалното затопляне и киселинната ерозия, но повечето вестници вече говореха за обикновено отслабване на камъка. Гаргойлите бяха издялани на сградата преди повече от шестстотин години. Беше само въпрос на време някои да се отчупят.

— Харесва ми това Сенкоцарство — каза изведнъж Изида. — Винаги ми е било любимото. Ще се радвам да поемем отново контрол над него.

— Скоро — съгласи се Озирис. — Всичко идва по местата си.

Изида стисна ръката на своя съпруг, за да подчертае думите си.

— Помниш ли времето, когато сътворихме този свят?

— Ние ли? — подразни я той.

— Е, всъщност ти. Но и аз помогнах — добави тя.