Лайза Макманн - Угасване

Кабъл я гледа поразен. Лицето му пламва от вълнение. Приближава до Джейни и коленичи пред нея. Ръцете му треперят, докосва лицето й.

Тя го гледа тържествуващо. Дава му шанс.

— Джейни! — проговаря накрая. — Така ли ще се държиш?

Очите й святкат ядно, тя поглежда часовника си.

— Моля? Не сменяй темата! Имаш една минута да кажеш, че не е защото са ме пипали. Така ли е? Така ли е наистина, Кейб? Те ме докосваха и сега съм омърсена, и ти не можеш да понесеш мисълта да бъдеш отново с мен?

— О, боже! Сериозно ли говориш?

Гласът на Джейни е станал писклив.

— Трийсет секунди!

— Би ли ми повярвала въобще, каквото и да кажа? — Той диша тежко. Рязко й обръща гръб. Заравя пръсти в косата си.

— Петнайсет секунди.

Сега вече гласът на Джейни е равен. Изправя се. Готова да си тръгне.

Той застава лице в лице с нея и хваща ръката й. Придърпва я към себе си. Целува я бурно, заплита пръсти в косата й. Езикът му се стрелва в устата й и намира нейния, вкусва го като оазис в пустинята, тялото му се притиска жадно в нейното, докато пръстите му галят врата й.

Джейни остава неподвижна за миг, после изстенва и се поддава на порива. Кабъл сваля палтото от раменете й, то пада на пода, той я повдига на ръце и я държи във въздуха, докато тя сключва крака около кръста му. Устните му тръгват от врата й и се плъзгат към копчетата на блузата й.

— Времето ти изтече — казва Джейни задъхана.

Кабъл отлепва устни от кожата й. С ръка обхожда тялото й. Едно копче пада на пода, отскача и се търкулва под стола. Той прави няколко стъпки, носи я увита около кръста му, стига до дивана и сяда, държейки я в скута си.

— Джейни! О, боже, не мога… — шепне и я прегръща. Притиска я силно. Както тя обожава. — Джейни! — започва отначало. — Толкова съм объркан. Пълен идиот съм. Съжалявам! Не! Искам да кажа отговорът е „не“. Не е защото онези са те докосвали. Просто не знаех дали ще съм в състояние да отговоря на очакванията ти. Ти си твърде… не знам. Опасна! Не можех да се справя. Не можех да се справя с това да съм влюбен в теб.

— Какво, по дяволите, означават това? Преди нямаше проблем да си влюбен. Какво става?

Той я поглежда отчаян.

— И какво ако те обичам, ако ти дам всичко, което имам в себе си, ако отворя сърцето си и нещо ужасно се случи? Ако наистина те бяха изнасилили? Щеше страшно много да те промени, Джейни. Завинаги. Ами ако пак влезеш в някой сън, докато караш? Мислила ли си за последствията? За теб? За другите? За мен, за бога! Джейни, баща ми… Той ме подпали. В този миг всичко се промени. Станах друг човек. Такива гадости те променят. Уплаши ме, беляза живота ми. По много начини. — Кабъл напипва белезите през блузата си. — Никого не съм допускал до себе си оттогава, освен теб. Трудно е, Джейни. Имам чувството, че е почти невъзможно. А ти отиваш някъде и се държиш безразсъдно и какво ли не… — Поема си дъх. — Имах нужда от сигурност, а се влюбих в теб. Сега ми е адски трудно да се справям с мисълта, че нещо лошо може да ти се случи. Че и ти можеш да се промениш. Че мога да те загубя.

Джейни мига изумена.

— По много интересен начин го показваш.

— Знам. Аз… в главата ми е пълен хаос. Мислех, че така ще стане по-лесно, разбираш ли? Да се отдалечим един от друг за известно време. Просто е… не е… — той трескаво търси думи. — Много е силно, Джейни. Плаши ме до смърт. Исках ти да си най-сигурното нещо, което имам. Без големи рискове, само малко сънища за Капитана. Но не и това, на което се подложи с Дърбин! В смисъл, кой да се сети, че това ще е следващата ти задача! Боже, чудя се какво ли ще последва…

— Значи си скъсал с мен, защото не би могъл да се справиш, ако се променя или се нараня, или те изоставя? Правилно ли разбирам? А не поемат ли всички хора този риск? Ти всъщност обичаш ли ме, или не? — Устната на Джейни трепери. През ума й минават всички промени, които предстои да й се случат през следващите години, и усеща как Кабъл отново й се изплъзва.

— Казвам, че те обичам и че още се уча… искам да се науча как да се справям с новата си роля. Знам само, че си мислех, че тази пауза ще помогне, но всичко, което става, е, че се побърквам. — Кабъл замълчава и се усмихва се едва-едва. — Така че може ли просто да не правиш нищо опасно? Не е ли достатъчно гаден животът заради факта, че не можеш да контролираш ефекта от кошмарите върху себе си? Трябва ли да поемаш още рискове?

Джейни се усмихва печално. Обвива ръце около врата му и отпуска глава на рамото му. В ума й напират въпроси.

— Какво би направил, ако наистина се нараня? Или ако нещо… ми се случи. Ще спреш ли да ме обичаш? — пита тихо.