Лайза Макманн - Угасване

Тези чужди сънища ще са твоите прозорци. Те ще са цялата светлина, която ще виждаш. Ще бъдеш затворен в тъмнина, освен когато си в тях.

А при подобни обстоятелства, питам, кой не би живял за още един сън? Още един шанс да видиш любимия как старее, още един шанс да видиш себе си, ако той те сънува.

Нямаш избор.

Няма измъкване от тази дарба или това проклятие.

Сега знаеш какво предстои.

Оставям те с моето признание, което можеш да превърнеш в своя надежда: Не съжалявам за решението си да помагам на другите, като ги спасявам в техните сънища.

Не бих се отказала от нито едно свое преживяване.

Сега е моментът да седнеш и да помислиш. Да поплачеш за себе си. И да потърсиш опора.

Намери си довереник. Макар да мисля, че щом четеш това, вече го имаш. Кажи й или му кажи какво го очаква.

Можеш да се залавяш за работа. Или вечно да се криеш и да отлагаш последиците. Решението е твое.

Не се разкайвам за нищо.

Джейни гледа втренчено в тетрадката. Обръща страницата, макар да знае, че е последна. И че това не е шега.

Поглежда ръцете си. Свива и разгъва пръсти. Проследява с поглед движенията им. Разглежда изрязаните си нокти, бръчиците по кокалчетата. После се оглежда из стаята.

Сваля очилата.

Търси отговора, който вече знае. Сънищата, главоболията, сгърчените ръце и слепите очи на госпожица Стюбин. Затрудненията със собственото й зрение. Подозираше го.

От доста време.

Просто не искаше да мисли за това, не искаше да го повярва.

Може би и Кабъл знае, досеща се. С глупавите му офталмологични таблици. Може би затова е искал почивка. Виждал е, че тя рухва. И че той не може повече да се занимава с нейните проблеми.

Джейни е толкова смазана, няма сили дори да плаче.

Грабва ключовете от колата и бързо поема към изхода, но на вратата си спомня.

Госпожица Стюбин е убила трима души в катастрофа, заради нечий сън.

Джейни поглежда Етел през прозореца и бавно се свлича на пода, хлипайки, докато светът й се разпада. Джейни остава там.

Не може да стане.

Не и тази нощ.

25 март 2006

08:37

Джейни е на пода в хола пред входната врата. Майка и я прескача веднъж, два пъти, без да се обезпокои, и изчезва в тъмните кътчета на своята спалня. Виждала е Джейни да спи на пода и преди.

Джейни не помръдва, когато на вратата се чука. Второ почукване, по-настоятелно, остава без отговор.

После се чува глас:

— Не ме карай да разбивам вратата, Ханаган!

Джейни повдига глава. Примижава, фокусирайки дръжката на вратата.

— Не е заключено — изрича глухо, макар да се старае да звучи любезно.

И тогава Капитана се озовава там, в хола на Джейни, и някакси в малкия й дом фигурата й изглежда толкова внушителна.

— Какво става, Джейни? — пита Капитана и тревогата на лицето й расте с всеки изминал миг, в който тя е на пода.

Джейни поклаща глава и произнася с изтънял безпомощен глас:

— Мисля, че умирам, сър.

Джейни се изправя и сяда. Усеща шарката на килима отпечатана на бузата си. Напомня й за грапавите белези на Кабъл.

— Бях тръгнала към вас вчера, — казва тя, гледайки ключовете от колата на пода до себе си. — Тъкмо щях да отворя вратата, когато осъзнах всичко. Шофирането. Всичко. И просто… — Поклаща глава. — Аз ослепявам, сър. Точно като госпожица Стюбин.

Капитана стои мълчаливо. Изчаква търпеливо Джейни да й обясни. Подава й ръка. Издърпва я и я поема в прегръдката си.

— Хайде говори — подканя я с мек глас.

И Джейни, на която й бяха свършили сълзите още преди часове, излива нови потоци на рамото на Капитана, докато й разказва всичко за съдържанието на зелената тетрадка. Дава й тетрадката да я прочете сама. И Капитана притиска силно Джейни всеки път когато хлипанията започват отново.

Скоро Джейни притихва. Оглежда се за нещо подходящо, което да даде на Капитана да си избърше палтото, но не открива нищо. В къщата й никога няма нищо.

— Обади ли се в училището за отсъствията?

— По дяволите!

— Няма проблем. Сега ще се обадя аз. Майка ти госпожа Ханаган ли се води? Не искам да разберат, че те познавам.

Джейни поклаща глава.

— Не, не е госпожа — казва. — Просто кажете Доротея Ханаган.

След като Капитана затваря телефона, Джейни пита:

— Как решихте да дойдете?

Капитана сключва вежди.

— Кабъл ми се обади. Тревожеше се, че не си се появила в училище, питаше дали не съм се чула с теб. Предполагам, че ти е звънял.

Значи трябва да изчезна, за да ме потърси. Джейни не казва нищо. Иска с цялото си сърце да попита Капитана защо Кабъл не й говори. Но е достатъчно голяма, за да не го направи. И казва само: